Определение № 316 от 02.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1498/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „А. транспорт“ ЕООД срещу определение № 203 от 12. 03. 2020 г. по в. т. д. № 272/2018 г. на Бургаски апелативен съд, ТО, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на постановеното по същото дело решение № 118 от 7. 01. 2019 г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Излага доводи, че претендираното и присъденото с въззивното решение на ответното дружество адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. Позовава се на извършеното от първоинстанционния съд намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника, по възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Излага, че пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства и е проведено само едно открито съдебно заседание, поради което претендираното адвокатско възнаграждение от насрещната страна е прекомерно. Моли обжалваното определение да бъде отменено и присъденото на ответника по въззивната жалба адвокатско възнаграждение да бъде намалено до минималния размер по Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът по жалбата „Ю. тракинг“ ЕАД не е депозирал отговор на частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С решение № 118 от 7. 01. 2019 г. по в. т. д. № 272/2018 г. на Бургаски апелативен съд, ТО е потвърдено решение № 279 от 3. 08. 2018 г. по т. д. № 277/2018 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен над размера от 5 539, 60 лв. предявеният от въззивника „А. транспорт“ ЕООД иск за присъждане на част от възнаграждение, формирано като сбор от неплатени остатъци и изцяло неплатена стойност по описани в решението на първоинстанционния съд фактури, до пълния претендиран размер от общо 38 770, 30 лв. като погасен чрез прихващане със следните вземания на ответника „Ю. тракинг“ ЕАД към „А. транспорт“ ЕООД: за застраховка за месец януари на влекач СВ 1135 ВН по фактура № 2525 от 24. 01. 2017 г. в размер на 293, 38 лв. и за обезщетение за вреди от повреждане на хладилно ремарке по вина на превозвача „А. транспорт“ ЕООД при инцидент на 21. – 22. 02. 2016 г. в размер на 16 840, 58 евро с левова равностойност 32 937, 32 лв. С решението Бургаският апелативен съд е осъдил „А. транспорт“ ЕООД да заплати на „Ю. тракинг“ ЕАД разноски за въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 700 евро. Въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 133 от 4. 03. 2020 г. по т. д. № 1529/2019 на ВКС, ТК, първо отделение, като с този акт на касационната инстанция делото е върнато на Бургаски апелативен съд за произнасяне по направеното в касационната жалба на „А. транспорт“ ЕООД, съответно в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК искане с правно основание чл. 248 ГПК. Дружеството се позовава на направено с молба от 4. 12. 2019 г. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, което въззивният съд не е разгледал. С обжалваното определение Бургаският апелативен съд е оставил без уважение молбата по чл. 248 ГПК, като е извършил преценка, че заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение не е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото. Определението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА. Според разясненията в т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги конкретна и се свежда до съпоставяне на цената на адвокатската защита с фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар при съблюдаване на минималния размер, установен в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая въззивното производство е било образувано по жалба срещу първоинстанционния акт в частта за отхвърляне на иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 367 ТЗ за заплащане на възнаграждения по договори за превоз за разликата над 5 539, 60 лв. до пълния предявен размер от 38 770, 30 лв. като погасен чрез прихващане с вземания на ответника по договорите за обезщетение за причинени от ищеца, превозвач вреди поради увреждане на предоставено му за ползване ремарке и за дължима застраховка на влекач. По делото действително е проведено само едно открито съдебно заседание във въззивната инстанция, в което не са събирани доказателства. Правилна е обаче преценката на въззивния съд в обжалваното определение, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Уговореното и заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение в размер на 1700 евро с равностойност 3 324, 91 лв. надвишава малко над двукратно минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. – 1526, 92 лв. с оглед обжалваемия интерес, но не е прекомерно. В случая следва да се съобразят фактическата и правна сложност на спора и предоставената на въззиваемия, ответник по иска защита, чийто обем е предопределен от направеното възражение за прихващане и релевираните от насрещната страна доводи за несъществуване на вземанията, предмет на възражението. Възможността за намаляване на възнаграждението по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК не предполага задължение за съда при направено възражение с цитираното правно основание във всеки случай да свежда уговореното възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. По изложените съображения обжалваното определение на въззивния съд следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение