Определение № 542 от 04.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 552/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 2760/06.07.2010 г. на В. М. И. срещу определение № 218/16.06.2010 г. по частно гр. дело № 288/2010 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частната жалба с вх. № 3763/19.04.2010 г. на жалбоподателя срещу разпореждане № 457/26.03.2010 г. по гр. дело № 148/2010 г. на Ловешкия окръжен съд. В жалбата, предвид и двете й уточнения, се излага оплакване за неправилност на обжалвания акт. Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Частният жалбоподател е подал частната си жалба с вх. № 3763/19.04.2010 г. срещу разпореждането № 457/26.03.2010 г. по гр. дело № 148/2010 г. на Ловешкия окръжен съд (Л.), с което разпореждане, на основание и по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, исковата му молба е оставена без движение и са му дадени указания за отстраняване на нередовности на същата. Съгласно чл. 274, ал. 1, във вр. с чл. 279 от ГПК, срещу разпорежданията на съда могат да се подават частни жалби, когато разпореждането прегражда по-нататъшното развитие на делото, както и в случаите изрично предвидени от закона. Атакуването на определения и разпореждания с частни жалби пред по-горен съд не би могло да става извън хипотезите на процесуалния закон, т. е. това процесуално действие трябва винаги да е в съгласие с изричните съдопроизводствени правила на чл. 274 ГПК. Разпореждането по чл. 129, ал. 2 от ГПК, с което се оставя без движение като нередовна исковата молбата и на ищеца се дават указания за отстраняване на нередовността, не попада в категорията обжалваеми съдебни актове, посочени в чл. 274, ал. 1 от ГПК. Това разпореждане по своя характер не е преграждащо. От друга страна, разпоредбата на чл. 129 от ГПК, която регламентира реда за отстраняване на нередовност на исковата молба, не предвижда изрично възможност за обжалване на акта, с който молбата се оставя без движение и се дават указания за привеждането й в съответствие с изискванията на ГПК. По аргумент от чл. 129, ал. 3 от ГПК на самостоятелно обжалване подлежи единствено разпореждането за връщане на исковата молба, в случай че такова бъде постановено, по повод на което горестоящият съд по необходимост проверява и правилността на дадените по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК указания. Принципно това означава, че разпореждането на първостепенния съд по чл. 129, ал. 2 ГПК е от категорията съдебни актове, които не подлежат на самостоятелен инстанционен контрол, защото по тяхната законосъобразност горната инстанция се произнася впоследствие -когато е сезирана с частна жалба срещу разпореждане за връщане на самата нередовна искова молба. В случая апелативният съд, като е приел (макар и без да излага подробни мотиви) в обжалваното определение именно горното - че атакуваното пред него разпореждане по чл. 129, ал. 2 от ГПК на първоинстанционния съд не подлежи на обжалване, правилно е оставил без разглеждане частната жалба с вх. № 3763/19.04.2010 г., която — подадена срещу необжалваем съдебен акт, се явява процесуално недопустима. По горните съображения обжалваното определение на апелативния съд, като валидно, процесуално допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение