Определение № 3506 от 27.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2720/2026 г.

Образувано е по частна касационна жалба от И. А. К. от гр. Пазарджик, чрез адв. Т. Желязкова, срещу Определение по хода на делото № 475/04.02.2026 по адм.дело № 1276/2025 г. на Административен съд - Пазарджик, с което производството по делото е било спряно до произнасянето на СЕС по дело С-587/ 2025 г. С частната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на постановения съдебен акт на Административен съд – Пазарджик, респ. се настоява за отмяната му и връщане на делото продължаване на съдопроизводствените действия по него. В срока по чл.232 АПК е постъпил отговор от Директор ТП на НОИ – Пазарджик, с който се обосновава извод за отхвърляне на така подадената частна жалба. Претендира за разноски. Върховният административен съд, Шесто отделение, намира така депозираната частна касационна жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229 ал.1, т. 2 от АПК и в срока по чл. 230 АПК, но разгледан по същество за неоснователна. За да обоснове изводите си, с които е спрял производството по делото, първоинстанционния съд е приел, че по висящо преюдициално производство по дело C-587/25 се очаква задължително тълкуване на разпоредби на Регламент (ЕО) № 883/2004, относимо към правилното решаване на спора по спряното дело. Настоящият състав на касационна инстанция намира така формираните изводи в обжалваното определение за обосновани. Съдебното производство по делото е било образувано по жалба на И. А. К. от гр.Пазарджик срещу Решение № 1012-12-549#1 от 09.10.2025 год. на Директора на ТП на НОИ - Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-1543-3 от 26.08.2025 год. на Ръководителя на осигуряването за безработица, с което, на основание. чл.54ж, ал.1, вр. с чл.11 § 3 б. „а“ и чл.65 §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, на същия е било отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по негово заявление от 05.06.2025 r. В оспорваните актове е посочено, че К. има последно завършени периоди на осигуряване в Австрия, т.е. България не е държава по последната и заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание за отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство. С частната жалба се приема, че въпросите по отправеното преюдициално запитване или са неотносими към казуса по настоящия правен спор, или касаят преценката по конкретния спор, по който е извършено сезирането. Преди всичко следва да се посочи, че образуваното дело пред СЕС(С-587/25) касае поставени въпроси от състав на Административен съд Варна относно „…приложимото съгласно Регламент (ЕО) № 883/20041 национално законодателство и коя е компетентната държава членка, компетентната институция, която следва да отпусне обезщетението за безработица, при условие че заинтересованото лице: 1. е гражданин на Република България — членка на Европейския съюз; 2. притежава собствено жилище в Република България; 3. семейството му (съпругата му) и центърът на жизнените му интереси е Република България; 4. наето е на работа от установен в Република Италия работодател, 5. полага труд като моряк, 6. изпълнява трудовите си функции на борда на плавателен съд под италиански флаг и в териториалните граници на Република Италия (в границите на Европейския съюз), и 7. не е спорно, че осигуровките за осигурителния риск „безработица“ са заплатени от работодателя му в Република Италия? и втори въпрос относно: 2. Допустима ли е, предвид разпоредбите на член 11, параграф 4, изречение първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, член 65, параграф 1 от вр. с член 11, параграф 3, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 или член 11, параграф 3, б. „д“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, практика на институциите на държавата членка, при която е отказано отпускането на обезщетение за безработица на лице поради това, че не търси работа в държавата членка, пред която е заявило получаването на обезщетение за безработица, и осигурителните вноски, които работодателят му е правил, докато е полагало труд, са внесени в осигурителните фондове на друга държава членка, а не на държавата членка, от която е поискано заплащането на обезщетението за безработица?“. Независимо от начина на формулиране на въпросите, то ясно е, че проблемите, поставени с тях (особено втори въпрос) имат отношение към спора предмет на делото пред АдмС Пазарджик. Възраженията на частния жалбоподател са именно, че не попада в хипотезата на член 11, § 3, б. „а“ и „в“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, а е лице по член 11, § 3, б. „д“ от същия регламент. По начало преценка на СЕС е дали ще отклони някой от въпросите, тъй като визираните там проблеми, касаят разрешаването на конкретния спор от националната юрисдикция, въз основа на изложените и установени факти по него, но безспорно е, че именно и поради посочените във въпрос втори причини, ответният Ръководител на ТП на НОИ, а и долустоящият орган, са отказали отпускане на поисканото от К. обезщетение от фондовете на ДОО. Съгласно чл. 154а, ал. 1, т. 8 АПК, съдът спира производството при отправено преюдициално запитване от друг съд по въпрос, обуславящ изхода на спора. В тази връзка и настоящата инстанция намира, че правилно е извършено позоваване от страна на първоинстанционния съд на цитираната хипотеза в процесуалния закон. Отчитайки задължителния характер на решенията на СЕС (чл. 633 ГПК), съдът е приложил точно процесуалната норма, съобразявайки наличието на висящо съдебно производство по отправено преюдициално запитване от друг съд по въпрос, обуславящ изхода на настоящия правен спор. Действайки по този начин, административният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Претенцията за разноски на ответника следва да се разреши с оглед изхода на основния правен спор по делото. По тези съображения и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение