Определение № 9828 от 15.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9872/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на К. А., гражданин на Бангладеш, чрез адв. Н. Тагарова, от Адвокатска колегия – Русе, срещу определение № 21021/18.6.2025 г., постановено по адм. дело № 3733/2025 г. по описа на Административен съд - София - град, с което на основание чл. 159, т. 1 от АПК е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза „Д“/ от 07.03.2025 год. издаден от завеждащ консулска служба при посолството на Република България в Делхи, Индия и е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение като се иска отмяната му и връщане на делото на същия съд за продължаване на процесуалните действия. Ответникът – завеждащ консулската служба при посолството на Република България в гр. Делхи, Индия, редовно уведомен, не взема становище по жалбата. Върховният административен съд намира частната жалба за допустима като предявена от страната по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: За да постанови този резултат, административният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 159, т. 1 от АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в случая е постановен отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване вид " D" по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон и, доколкото в жалбата не се съдържат оплаквания за нарушаване права и свободи на чужденеца, гарантирани му по Европейската конвенция за правата на човека / ЕКПЧ/, не е налице изключение от предвидената в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ необжалваемост на този отказ. Определението е правилно. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С приемането на разпоредбата е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. В жалбата до административния съд са формулирани оплаквания за нарушение на административнопроизводствените правила, състоящо се в липса на мотиви за постановения отказ, за противоречие с материалноправни разпоредби на Наредба за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР), Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) и принципи в АПК, както и за несъответствие с целите на закона. В жалбата не е наведено оплакване, сочещо засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение