Определение № 2225 от 05.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1812/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/.

Образувано е по две частни жалби на Д. С. С. от гр. София срещу, както следва:

1. Определение № 23721 от 15.11.2024г., постановено по адм.д. № 10845/2024г. по описа на Административен съд София – град /АССГ/, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу удостоверение за въвеждане в експлоатация № 1100 от 29.11.2022г., издадено от главния архитект на Столична община /СО/, с което на основание чл. 177 ал. 3 ЗУТ е въведен в експлоатация строеж „Жилищна сграда на 3 етажа с гаражи“, пета категория, намираща се в ПИ идентификатор № 68134.1006.568, УПИ I – 801, кв. 97 по плана на гр. София, [адрес], гр. София с възложител „Витоша пропърти инвестмънт“ ООД и с което определение е прекратено производството по делото;

2. определение № 27382 от 17.12.2024г., постановено по адм.д. № 10845/2024г. по описа на АССГ, с което е допълнено определение № 23721 от 15.11.2024г. в частта по разноските, като жалбоподателя Д. С. С. е осъден да заплати разноски по делото в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение на Столична община.

В частната жалба срещу определение № 23721 от 15.11.2024г. жалбоподателят навежда съображения, че при постановяването му съдът не се е съобразил с влезнало в сила решение № 8975 от 27.09.2023г. на ВАС, с което е отменена заповед № РТР22 – РД56 – 778 от 23.08.2022г., на кмета на район „Триадица“, с която на възложителя на строежа, за който е издадено оспореното удостоверение за въвеждане в експлоатация, е учредено право на преминаване, и която заповед е послужила за издаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация. В тази връзка посочва, че макар и да не е сред лицата, за които е признато право да оспорва удостоверението за въвеждане в експлоатация, съдът не е съобразил, че в случая удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа е издадено в противоречие със закона и с влезнало в сила решение на съда.

Във втората частна жалба срещу определение № 27382 от 17.12.2024г. излага подробни съображения за това, че по делото и по неговата жалба не са извършени процесуални действия от представител на ответника, както и че юрисконсулта получава трудово възнаграждение, както и че именно ответника главният архитект на СО е станал причина за завеждане на делото, поради което не се следва присъждане на разноски. Иска определението да бъде отменено.

Ответникът главният архитект на Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. Ташева, изразява становище за неоснователност на двете частни жалби. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по двете от тях и прави евентуално възражение за прекомерност на договорено в полза на процесуален представител на жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

Частните жалби са подадени в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, адресат на оспорените определения и срещу подлежащи на касационен контрол съдебни актове, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество са неоснователни.

За да постанови оспореното определение № 23721 от 15.11.2024г. АССГ е приел, че жалбоподателят не е от кръга на лицата по чл. 177 ЗУТ, за които е признато право да оспорват удостоверението за въвеждане в експлоатация, тъй като не е от кръга на лицата по чл. 161 ЗУТ, а именно не е собственик на имота, в който се намира сградата, предмет на удостоверението за въвеждане в експлоатация, както и не е лице, на което е учредено право на строеж или на което е признато право да строи в чужд имот по силата на закона. Поради това е приел, че за жалбоподателя не е налице правен интерес от оспорване на удостоверението за въвеждане в експлоатация и на основание чл. 159 т. 4 е оставил без разглеждане жалбата му и е прекратил производството по делото.

За да постанови оспореното определение № 27382 от 17.12.2024г. съдът е приел, че е пропуснал да се произнесе по своевременно заявено от ответника в производството – главния архитект на СО – искане за присъждане на разноски. Приел е, че съгасно чл. 143 ал. 3 АПК такива в случая се дължат и е присъдил такива в размер на 100 лева като едопълнил свое определение по реда на чл. 248 ГПК във връзка с чл. 144 АПК.

Оспорените определения са правилни.

Производството по издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж започва по заявление на възложителя до компетентния административен орган (чл. 177, ал. 1 ЗУТ; чл. 3, ал. 1 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти). В това производство страни са възложителят на строежа като заявител и органът, компетентен съгласно чл. 177, ал. 2 или чл. 177, ал. 3 ЗУТ да издаде разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация. Следователно удостоверението за въвеждане в експлоатация може да се оспори само от лицата с право да инициират производството по неговото издаване съгласно чл. 177, ал. 1 ЗУТ, в какъвто смисъл е трайната практика на Върховния административен съд. Жалбоподателят не е от кръга на така посочените лица, както и той посочва в частната жалба. Във връзка с изложеното жалбоподателят няма качеството на възложители по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ по отношение на конкретния строеж, поради което не е легитимиран да оспори удостоверението за въвеждане на строежа в експлоатация, тъй като същото констатира техническата годност за ползване на обекта и не ограничава права и законни интереси, нито създава задължения за трети лица.

Възражението в частната жалба относно незаконосъобразността на удостоверението за въвеждане в експлоатация като издадено в противоречие със закона и с решение на ВАС, с което е отменена издадена заповед за учредено право на преминаване, въз основа на която е издадено оспореното удостоверение, биха били относими към решаване на спора по същество, но при подадена допустима жалба, каквато настоящата не е налице.

По отношение на второто оспорено определение съгласно чл. 143 ал. 3 АПК „Когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ“. Правилно съдът е приел, че са налице предпоставките по посочената разпоредба и по своевременно направеното искане от ответника се дължи присъждането на разноски, които са присъдени в минимален размер. В случая разноските се присъждат в полза на юридическото лице, в чиято структура е административния орган, ответник в производството, а не на юрисконсулта, като присъждането на юрисконсултско възнаграждение е предвидено изрично в закона. Неоснователно е възражението и че не се дължи такова, тъй като ответникът с поведението си е станал причина за завеждане на делото, като това е така, тъй като в случая ответника е изпълнил законовите си правомощия.

По изложените съображения и двете оспорени определения като правилни следва да бъдат оставени в сила.

Предвид изхода на спора е основателно искането на ответника по касация за присъждане на разноски за настоящата инстанция съгласно чл. 143 ал. 3 АПК, като обаче настоящият състав намира, че същите следва да бъдат присъдени в един размер, тъй като е осъществено едно общо представителство в настоящото производство, като следва да бъдат определени в размер на 50 лева съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25а ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК Върховният административен съд, състав на второ отделение,