Решение № 1883 от 18.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10385/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на О. И. А. против решение № 6404/15.7.2025 г. постановено по адм. д. № 2310/2024 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отхвърлено оспорването му срещу Заповед № РД-08-831/21.11.2024 г., издадена от кмета на община Руен, с която на основание чл. 225а, ал. 1, вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ е разпоредено премахването на строеж „Масивна едноетажна сграда“, с приблизителна площ от 98 кв.м., ситуирана в североизточната част на урегулиран поземлен имот ХI-531, кв.38 по плана на [населено място], община Руен. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Излага доводи, че наредената за премахване сграда не представлява строеж, че същата е допълващо застрояване и е изградена на мястото на съществуваща преди стопанска постройка, както и че дори да се приеме, че е налице строеж, то същият е търпим, тъй като предишната стопанска сграда, която е ремонтирал била в режим на търпим строеж. В допълнение към касационната жалба се позовава на удостоверение за търпимост, което представя с допълнението. Заповедта засягала и законните интереси на съпругата на касатора, а същата не била адресат на заповедта и не й била връчвана. Иска отмяна на решението и отмяна на заповедта. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – кмет на община Руен, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата. Твърди, че оспореното решение е правилно. Претендира присъждане на разноски. Не представя доказателства за извършването на такива за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Развива подробни съображения, сочещи законосъобразност на решението, предмет на жалбата. Предлага на съда решението да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, второ отделение, при направената служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, констатира, че касационната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните: С оспорената пред първоинстанционния съд заповед, кметът на община Руен е наредил на касатора да премахне незаконен строеж: „Масивна едноетажна сграда“, с приблизителна площ от 98 кв.м., ситуирана в североизточната част на урегулиран поземлен имот ХI-531, кв.38 по плана на [населено място], община Руен. По делото е безспорно, че за посочения строеж липсва издадено разрешение за строеж. От събраните по делото доказателства – гласни и писмени, включително от заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза по несъмнен начин, се установява, че на мястото на съществуваща стара постройка, която е премахната е изграден строежът, предмет на оспорената заповед. Пълното премахване на предишна сграда и изграждането на изцяло нова такава представлява нов строеж, който съгласно нормата на чл. 148, ал. 1, може да бъде осъществен след издаване на разрешение за строеж, независимо дали същият представлява основно или допълващо застрояване. Дори хипотетично да бъде възприета тезата на касатора, че извършените строителни работи представляват основен ремонт съществуваща стара сграда, то тези строителни работи отново представляват незаконен строеж. Съгласно § 5, т. 42 от ДР на ЗУТ "Основен ремонт" на строеж е частично възстановяване и/или частична замяна на конструктивни елементи, основни части, съоръжения или инсталации на строежа, както и строително-монтажните работи, с които първоначално вложени, но износени материали, конструкции и конструктивни елементи се заменят с други видове или се извършват нови видове работи, с които се възстановява експлоатационната им годност, подобрява се или се удължава срокът на тяхната експлоатация. Основният ремонт представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР и чл. 137, ал.1, т. 5, б. „г“ /за строежите „пета“ категория/ ЗУТ, а съгласно чл. 148, ал. 1 от същия закон строежи могат да се извършват само ако са разрешени. Както бе посочено по-горе, няма спор, че строително разрешение за извършения през 2024г. строеж не е издавано. Същият е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. С оглед годината на извършването му –2024г., не може да бъде квалифициран като търпим, тъй като не попада в нито една от хипотезите на § 16, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ и на § 127 от ПЗР на ЗИДЗУТ. Неоснователно е позоваването от страна на касатора на представеното с касационната жалба удостоверение за търпимост. От една страна същото се отнася за постройки от допълващото застрояване изградени през 1970, 1984 и 1997г., но не и за процесният строеж, който както бе посочено, е осъществен през 2024г. От друга страна, издаденото удостоверение за търпимост не ангажира административния орган и съда, които са длъжни във всички случаи на констатиран незаконен строеж да осъществят собствена проверка относно това дали наредения за премахване строеж е търпим или не. Такъв документ има доказателствена стойност само при прехвърлителна сделка пред съответните нотариални органи, именно поради това търпимостта на строежа подлежи на самостоятелна преценка от страна на административния орган, респ. от съда, във всеки конкретен случай и дори и тогава когато за този строеж вече е било издадено удостоверение за търпимост. Неоснователно е и възражението на касатора, че съпругата му не е адресат на заповедта, въпреки че със същата се засягали нейни права и законни интереси. Като адресат на заповед за премахване на незаконен строеж може да бъде посочен както неговия извършител, така и неговия собственик и/или възложител, а така също и лицата, носители на вещни права върху имота, в който е изграден строежа. Това са и лицата, за чиято сметка се извършва принудителното премахване на строежа, съгласно разпоредбите на и чл. 225а, ал. 5 ЗУТ и § 3 от ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. Компетентния административен орган разполага с оперативна самостоятелност да определи на кого от посочената категория лица да възложи задължението по премахване на констатиран незаконен строеж. В конкретния случай, административният орган дори да е посочил за адресат на заповедта един от възможните субекти /а не всички/, е изпълнил изискванията на закона. Като е отхвърлил оспорването, Административен съд – Бургас е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който не следва да бъде касиран. Въпреки този изход на делото, претенцията на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение не следва да бъде уважавана, тъй като по делото не са представени доказателства за сторени пред настоящата инстанция деловодни разходи. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,