Определение № 7723 от 09.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 280/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на К. Д. И., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора [населено място], срещу определение № 1616 от 15.12.2025 г., постановено по адм. дело № 723/2025г. по описа на Административен съд – София област, с което е върната исковата му молба против Административен съд – София-град с правно основание чл.2в ЗОДОВ, претендираща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от правораздавателната дейност на съдилището от определение № 984/01.02.2023г. по адм.д. 11102/2022г. Релевира оплакване за неговата неправилност и иска отмяната му. Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Жалбата е депозирана в срока по чл. 230 АПК и липсват пречки за нейното разглеждане. Разгледана по същество, съдът намира частната жалба за неоснователна. Производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба на частния жалбоподател, изтърпяващ наказание "Лишаване от свобода" в Затвора [населено място], с която се иска на основание чл. 4, § 3 от ДЕС, във вр. с чл. 2в от ЗОДОВ да бъде осъден Административен съд – София град да му заплати сумата 49999 лв ., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от правораздавателната дейност на съдилището от определение № 984/01.02.2023г. по адм.д. 11102/2022г. Първостепенният съдът при преглед на исковата молба не намерил връзка между описаните в исковата молба обстоятелства и европейски правни норми, които да обосновават допустимостта на исковата му претенция, поради което оставил същата без движение с указания за обосноваване на тази връзка чрез посочване на правни норми на европейското право, създаващи преки права за ищеца в сочената за нарушена материя. В отговор частният жалбоподател посочил множество правни норми сред които чл.2 и чл.6 ДЕС, чл.67, чл.19, чл.251 и чл.344 ДФЕС, чл.47 ХОПЕС, чл.6, чл.13, чл.14, чл.17, чл.18 от ЕКПЧ и чл.2, чл.5, чл.14, чл.18§1 МПГПП, чл.8, чл.10 и чл.11, т.1 ВДПЧ, като преповторил фактическите обстоятелства, на които се основава исковата му претенция. Поискал е продължаване на срока за отстраняване на нередовностите, като уточнил, че ще ангажира процесуален представител, който да се мотивира по всяка една нарушена норма на правото на ЕС. Такава молба-допълнение е постъпила с вх. №7521/02.12.2025г., с посочване на множество правни норми, но без изясняване на правната и фактическа връзка на същите с обстоятелствата по делото. При преценка на уточненията, съдебният състав приел, че констатираните слабости не са отстранени, т.е. не са били изпълнени указанията му и на основание чл.158, ал.3 АПК, вр. чл.129, ал.3, вр. чл.130 ГПК е върнал исковата молба, като е прекратил производството по делото с оспореното пред настоящата инстанция определение. Оспореното определение, настоящият състав намира за валидно, допустимо и правилно. За да бъде разгледан иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ, следва да се твърдят настъпили вреди от противоправна дейност на съдилищата, администрацията, респ. административните съдилища, извършена в нарушение на конкретни права, защитени и гарантирани в полза на ищеца от правото на ЕС. Разбира се, правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. Задължението да квалифицира исковата претенция е на съда, на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. По тази причина настоящият съдебен състав не намира за необходимо да обсъжда изобщо въпросът, кои от изброените в исковата молба, уточненията към нея и в частните жалби правни актове изобщо представляват право на Европейския съюз по смисъла на чл.2в ЗОДОВ. За да извърши правната квалификация обаче, на съдебният състав е необходимо пълно посочване на обстоятелствата, от които ищецът извежда преценката си, че е било нарушено негово право, гарантирано му от правото на Съюза. Без посочване на тези обстоятелства, не може да бъде извършена проверка за това, дали се касае за право с директен ефект върху физическите лица, което създава за същите възможност за прякото му приложение в отношенията им с държавните органи и трети лица, за да бъде защитимо то директно в правен спор. В конкретния случай противоправната дейност на АССГ се сочи като допусната при разрешаване на правен спор за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от администрацията на местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ и се изразява в недоволство от крайния изход на спора. Правото на справедливо изслушване от съд, гарантирано от член 6 § 1 от Конвенцията, трябва да се тълкува в светлината на Преамбюла на Конвенцията, който в своята релевантна част постановява, че върховенството на правото е част от общото наследство на държавите страни по Конвенцията. Един от основните аспекти на върховенството на правото е принципът на правната сигурност, който изисква, наред с другото, когато съдилищата окончателно са решили даден въпрос, тяхното решение да не бъде поставяно под съмнение (вж. Brumаrescu срещу Румъния, решение от 28 октомври 1999 г., Reports 1999‑VII, § 61). В този смисъл, като не е отстранил нередовностите в исковата молба и не е обосновал връзката на нарушението с негово право в материя, попадаща сред компетентностите на ЕС, ищецът е дал основание за прекратяване на правния спор. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд,