Решение № 559 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 713/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. И. К., чрез процесуалния й представител – адв. Я., подадена срещу решение № 1308 от 12.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2392/2024 г. от Апелативен съд-София, ГО, 7 състав, с което е обезсилено решение на СГС, ГО, 26 състав от 31.05.2024 г. по г. д. № 4013/19г. в частта, с която е уважен /за сума в размер на 45 441, 86 лева, заедно със законната лихва върху тази главница/ иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД на Ц. И. К. против Т. И. Т., като производството по делото е прекратено в тази част. В касационната жалба се оспорва като нищожно, евентуално недопустимо, евентуално неправилно въззивното решение. На първо място, се поддържа довод, че решението е нищожно като неразбираемо без изискуемите се надлежни мотиви, както и че е постановено от незаконно създаден постоянно действащ тричленен съдебен състав, а така също и постановено при нарушение на чл. 21 ГПК. На следващо място, се релевира оплакване, че въззивният съд не е анализирал казуса по същество, като произнасянето на съда било изцяло формално. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд за недопустимост на иска, като се сочи, че съдът не е съобразил, че влязлото в сила решение, с което е отхвърлен първият частичен иск е поради уважено възражение за прихващане, след като съдът е приел за доказани общите 1 правопораждащи факти на спорното право. Прави се искане касационният състав да прогласи за нищожно въззивното решение, евентуално да го обезсили като недопустимо или да го отмени изцяло като неправилно и да го върне на въззивната инстанция за ново произнасяне по същество на спора. Ответникът по жалбата – Т. И. Т., чрез пълномощника си адв. А., в срока по чл. 287 ГПК е депозирала отговор, с който оспорва жалбата. С определение № 1874 от 09.04.2026 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по уточнения и конкретизиран от съда, съобразно задължителните за съдилищата постановки на т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., процесуалноправен въпрос: „Допустим ли е частичен иск за друга част от едно и също спорно материално право /вземане/, между същите страни и на същото правно основание в случай, че предходно предявен частичен иск за друга част от същото спорно право /вземане/, е отхвърлен с влязло в сила решение, като погасен чрез прихващане с насрещна претенция на ответника в производството?“ В открито заседание касаторът, чрез пълномощника си, поддържа жалбата и всички оплаквания, съдържащи се в нея. Ответникът, чрез пълномощника си, оспорва жалбата, поддържа отговора и прави искане въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал.2 ГПК, приема следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от ответницата по делото – Т. И. Т. срещу първоинстанционното решение в неговата осъдителна част. Посочил е, че всички твърдения, възражения и съображения на страните са били изложени по делото /в рамките на производствата пред СГС и САС/. Приел е, че с влязъл в сила съдебен акт /решение на СРС, ГО, 128 състав от 01.06.2020 г. по г. д. № 21796/2017 г./ е бил отхвърлен частичният иск на Ц. И. К. против Т. И. Т., който иск е имал за предмет изследване на едната част от същото спорно право - правоотношение. Посочил е, че това обстоятелство съставлява принципна процесуална пречка, предвид изричната постановка по Тълкувателно решение № 3 от 2019 г. на ВКС за разглеждане по същество на правния спор, който има за предмет другата част от същия дълг. Приел е, че обсъденото и уважено в мотивите на решението на СРС, ГО, 128 състав възражение за прихващане не може да бъде съобразено, доколкото със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на постановеното решение, който в случая е „отхвърлителен“, но не и мотивите на съдебния акт. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че на основание чл. 270, ал. 3, изр. първо от ГПК, решението на СГС, ГО, 26 състав от 31.05.24 2 г. по г. д. № 4013/19 г. в частта, с която е уважен за сума в размер на 45 441, 86 лева, заедно със законната лихва върху тази главница иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД следва да бъде обезсилено и да бъде прекратено производството по недопустимия иск. При извършената касационна проверка, настоящата инстанция намира, че постановеното въззивно решение е валидно, допустимо, но неправилно. Обжалваното решение не е вероятно нищожно. В правната теория и съдебна практика се приема, че нищожно е съдебното решение, когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване, както и ако заповядва нещо невъзможно. Настоящият състав не констатира вероятност обжалваното решение да е нищожен съдебен акт, като постановено от незаконен съдебен състав, разглеждал конкретното дело в нарушение на принципа на случайното разпределение, регламентиран в чл. 9, ал. 1 и ал. 2 Закон за съдебната власт. Надлежен е съдебният състав, формиран от лица, заемащи длъжността „съдия“ в съда, пред който делото е образувано– така решение № 346/30.11.2011 г. по гр. д. № 1556/2010 г. ГК, II ГО. Съгласно нормативната уредба, регламентираща реда за разпределение на постъпващите в съдилищата дела между съдиите от съответния съд, на принципа на случайния подбор се определя само съдията - докладчик. Съгласно чл. 35, ал. 4 от Правилника за администрацията в съдилищата, книжата, по които се образуват дела, се предават най-късно на следващия ден от постъпването им на административния ръководител на съда или на определени от него съдии, които образуват делото, ако са налице процесуалните изисквания, като определят вида му и съдията докладчик на принципа на случайния подбор, използвайки програмата за случайно разпределение на делата. Този извод се налага и от чл. 1, б. „а“ от Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, приета с Решение на Висшия съдебен съвет по протокол № 57/04.12.2014 г., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015 г., изменена с решение на СК на ВСС по протокол № 1/10.01.2017 г., изменена с решение на СК на ВСС по протокол № 9/13.03.2018 г., който предвижда, че методиката урежда реда за определяне на съдия докладчик по делото на принципа на случайния подбор, регламентиран в чл. 9 ЗСВ. Съблюдаването на установения ред, по който се разпределя делото на съдия-докладчик, е съответно на принципа за справедлив процес и конкретно с изискването по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС делото на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и трайната практика на Съда по правата на човека. Определянето на останалите членове е 3 функция по упражняване на организационно и административно ръководство в съответния съдебен орган, която не е нормативно регулирана. Прилагат се различни практики, съобразно изработените вътрешни правила, приети от общото събрание на съдиите, или утвърдени от административния ръководител на съда. При липса на изричен регламент за случаен избор на участващите в състава съдии, освен докладчикът, е достатъчно тяхното определяне да е извършено по начин, осигуряващ необходимата прозрачност при разпределението, гарантиращ безпристрастност и обективност на правораздаването, които не предизвикват съмнение за специален подбор на съдиите. В настоящия случай, с оглед данните по делото, при образуване на въззивното дело в Апелативен съд-София, за докладчик е бил определен съдия Г. И. /протокол от избор на съдия-докладчик-лист 2 от делото/. Другите двама членове на съда са тези от състава му, който е с постоянен персонален състав, формиран по Вътрешните правила на съда. В проведеното пред Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 7 състав на 20.10.2025 г. открито съдебно заседание процесуалният представител на ищцата - адв. Я. не е възразил относно спазването на принципа на случайния подбор, регламентиран в чл. 9 от ЗСВ. Въззивното решение е постановено от съдебния състав, който е участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Решението е взето от целия състав, съответно имената на всички участващи съдии фигурират в решението. Решението е подписано с квалифициран електронен подпис в ЕИСС от тримата съдии. В своята постоянна практика ВКС приема, че не е нищожно съдебно решение, издадено в електронна форма и подписано с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. То е валидно, също както и подписаното с ръкописен подпис писмено решение. Необосновано е и релевираното в касационната жалба и поддържано в съдебно заседание възражение по смисъла на чл. 21 ГПК, че не било проведено съвместно тайно съвещание на тримата съдии от състава, както и че съдията- докладчик е представил на останалите двама съдии окончателен вариант на решението за електронен подпис, без предварително да е бил обсъждан и без да им е бил предоставен проект за решението. Подобни твърдения са голословни, излагат се хипотетични варианти как и къде било подписано решението, без изложеното да бъде подкрепено с достоверни данни. На следващо място, мотивите на САС не са противоречиви, нито неразбираеми. Доводите, че постановеното решение е изцяло формално, не могат да обосноват вероятност съдебното решение да е нищожно. При така изложените съображения, настоящият касационен състав счита, че не са налице основания, които да обосноват нищожност на въззивното решение. Обжалваното решение на САС не е вероятно недопустимо. Недопустимо е решението, когато е постановено при: липса на право на иск; при ненадлежното му упражняване; при оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; при наличието на основание за спиране на производството до приключване на друго такова, решението по което има значение за правилното решаване на 4 спора; по устно предявен иск, в случаите на неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание или е разгледал иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато решението е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. Нито една от тези хипотези не е налице. В заключение: обжалваното решение не е нищожно, нито недопустимо. По поставения процесуалноправен въпрос: Цитираното от въззивния съд разрешение, обективирано в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК, в неговата пълнота и действителен смисъл няма придаденото му от въззивния състав значение. Действително, както е прието в същите мотиви, в общия случай, при отхвърляне на частичния иск като неоснователен, ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичния иск, се отрича цялото спорно право, а силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Веднага след това обаче в разясненията е изложено, че силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца. Това разрешение има за предмет случаите, в които първоначално предявеният частичен иск е отхвърлен, поради несъществуване /като цяло/, на спорното материално право на ищеца в неговия патримониум - било поради неосъществяване на правнорелевантните за възникването му факти, било поради /в случай, че същите са осъществени и правото е първоначално възникнало/, последващото му погасяване или прекратяване, или пък било, защото това право не принадлежи на ищеца като субект на конкретното, материално правоотношение. Само в тези случаи отхвърлянето на иска за част от правото, от гледна точка на материалното право, води до безусловно отричане на спорното право, предявено частично, в пълния му обем /до пълния му размер, ако е вземане/. От друга страна, за да бъде признато в рамките на висящ граждански процес, че са налице условията за прихващане с присъщия му погасителен ефект, на заявеното за такова прихващане, насрещно /активно/ вземане на ответника, със заявеното за съдебна защита /пасивно/, субективно материално право на ищеца - предмет на иска, от съда по необходимост следва да бъде признато, че това спорно право на ищеца съществува. Компенсация на заявеното за прихващане активно право /вземане/ на ответника с присъщия й 5 погасителен ефект би могла да се извърши само със съществуващо, насрещно пасивно право /вземане/ на ищеца, и това е именно спорното в процеса негово субективно материално право. Следователно, когато съдът признае наличието на условията за компенсиране с погасителен ефект, на насрещно право на ответника със спорното в процеса право на ищеца, то съдът с решението си, с присъщата му сила на пресъдено нещо не само че не отрича, напротив признава съществуването на спорното субективно право на ищеца до съдебно признатия му размер, а искът бива отхвърлен не поради несъществуването /съдебното отричане/ на това право на ищеца, а поради настъпването по отношение и на него /освен по отношение активното такова на ответника/, на погасителния ефект на прихващането. Когато със СПН е отречено съществуването на спорното право, предявено като частично, но поради погасяването му чрез прихващане, висящ остава въпросът за съществуването на вземането за непредявения му съдебно размер. Възможността за изследване на този въпрос не се преклудира, защото съществуването на спорното право на ищеца в частично предявения му размер е отречено не поради невъзникване на правото му /неосъществяване на правнорелевантните за това право факти/, а поради признатия от съда погасителен ефект на прихващането. С това съдът е признал възникването и съществуването на правото на ищеца и на правото на ответника, годността им за компенсация и настъпването на такава към определен момент в миналото /при извънсъдебно прихващане/, или основателността на съдебно заявено прихващане. Във всички такива случаи обаче признаването от съда несъществуването на съдебно предявената чрез частичния иск, част от вземането, не поради невъзникването му в полза на ищеца, а като погасена чрез прихващане, оставя висящ въпроса за съществуването на иначе признатото за съществуващо вземане на ищеца в частта му, която не е съдебно предявена, съответно - и приета от съда за погасена, чрез прихващане. Това позволява на титуляря да предяви с нов иск частта от своето право, останала извън процеса. Всеки кредитор след способ, погасил вземането му само частично, разполага с възможност да инициира съдебен процес и да се снабди с изпълнително основание за непогасения остатък /така решение № 134 от 06.08.2024 г. по т. д. № 2202/2022 г., ТК, II ТО на ВКС/ С оглед изложеното, на поставения правен въпрос следва да се даде отговор в следния смисъл: „Допустим е частичен иск за друга част от едно и също спорно материално право /вземане/, между същите страни и на същото правно основание в случай, че предходно предявен частичен иск за друга част от същото спорно право /вземане/, е отхвърлен с влязло в сила решение, като погасен чрез прихващане с насрещна претенция на ответника в производството.“ По основателността на касационната жалба: Въззивният съд е постановил решението си в противоречие с 6 формираната практика по поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване. С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, се налага извод за неговата неправилност, поради което същото следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за произнасяне по съществото на спора. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд, същият следва да разреши и въпроса за разпределението между страните на отговорността за разноски и в настоящото касационно производство. По така изложените съображения, касационната жалба е основателна. Воден от изложеното, съдът