Определение № 8720 от 19.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8906/2025 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на С. Г. – гражданин на Република Турция, подадена чрез пълномощника адвокат Н. А. Рамаданова. Жалбата е срещу определение №13668 от 21.04.2025г., постановено от Административен съд София – град (АССГ) по адм. дело №3280/2025г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната му и връщане делото на Административен съд София - град за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Ответникът – консулът в Генералното консулство на Република България в Истанбул, Турция, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение №13668 от 21.04.2025г., постановено по адм. дело №3280/2025г. на АССГ, е оставена без разглеждане жалбата на С. Г. срещу отказа за издаване на виза вид „Д“ за Република България от 07.03.2025г., по заявление №IST25000492V от 08.01.2025г., издаден от консула в Генералното консулство на Република България в Истанбул, Турция, и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в подадената жалба не се сочи някакво нарушение на права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, а само бланкетно е посочено, че неиздаването на виза води до нарушение на чл.6 и чл.13 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Съдът е счел, че това не е основание за допустимост на оспорването. Освен това посочените две норми от ЕКПЧ касаят правото на справедлив съдебен процес и правото на ефективни правни средства за защита, са относими към осигуряване на гаранции от националната държава за оспорване на актове и осигуряването на процесуални средства за защита, но не са неотносими към конкретния казус. Обжалваното определение е правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ на консула в Генералното консулство на Република България в Истанбул, Турция, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващия. Въпреки пространната жалба, по която е образувано производството пред първоинстанционния съд, като относимо за спора засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, е само едно изречение – “Освен това, чрез незаконосъобразните действия на компетентния да се произнесе орган са засегнати и основни права и свободи по ЕКПЧ, а именно по чл.6 и чл.13“. Правилно решаващият състав е приел, че твърдяното от оспорващия като засегнати права и свободи по ЕКПЧ са заявени от оспорващия декларативно и бланкетно, като дори не са посочени кои са правата по чл.6 и чл.13 от ЕКПЧ. Не става ясно в какво се състоят правата по чл.6 и чл.13 от ЕКПЧ и как те са нарушени с отказа за издаване на виза за дългосрочно пребиваване вид „Д“. Обосновано е прието също така, че заявените за права по чл.6 и чл.13 от ЕКПЧ касаят правото на справедлив съдебен процес /чл.6 от ЕКПЧ/ и правото на ефективни правни средства за защита /чл.13 от ЕКПЧ/. Първото право касае съдебното производство и е неотносимо към административното производство по искането за издаване на виза за дългосрочно пребиваване. А второто право също касае основно възможността за защита срещу актовете, действията и бездействията на административния орган. Принципно то може да засегне и административното производство по искането за издаване на виза, но точно затова следва да бъде посочено в жалбата как това право е нарушено в административното производство – в съответствие с нормата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ за допустимост на оспорването. В случая това не е направено с жалбата на С. Г., до какъвто обоснован извод е достигнал и първоинстанционният съд. Твърдението за нарушение на чл.8 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя едва в частната жалба срещу атакуваното определение. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. Неоснователно е и възражението на частния жалбоподател, че първоинстанционният съд не му е дал указания за допустимост на обжалването. Възражението е неоснователно, тъй като изискването по чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ за изключение от необжалваемостта на постановения отказ, касае допустимост на жалбата, а не нейната нередовност. Затова е неприложим редът по чл.158 от АПК. Предвид изложеното правилно на основание чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл. 1-во във връзка с чл.236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,