Определение № 1927 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1120/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба от М. И. Я. от [населено място] за изменение на определение № 258 от 21.01.2026 г., постановено по настоящото дело, в частта за разноските, с искане присъдените на ответниците Ц. И. Я., В. З. Я. и В. З. М. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1278,23 евро да бъдат намалени до сумата от 500 евро поради прекомерност. Ответниците по молбата Ц. И. Я., В. З. Я. и В. З. М. са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната недопустимост, респ. неоснователност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., за да се произнесе взе предвид следното: С постановеното по настоящото дело определение № 258 от 21.01.2026 г. не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 366 от 19.11.2024 г. по в. гр. д. № 418/2024 г. на Пернишкия окръжен съд и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката М. И. Я. е осъдена да заплати на ответниците по жалбата Ц. И. Я., В. З. Я. и В. З. М. разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на сумата от 1278,23 евро. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 144 от 14.02.2024 г. по гр. д. 1217/2023 г. на Пернишкия районен съд, с което признато за установено по отношение на касаторката, че Ц. И. Я., В. З. Я. и В. З. М. са собственици на основание наследствено правоприемство, давност и дворищна регулация общо на 1/6 ид. част, а всяка от тях на по 1/18 ид. част, от УПИ с площ от 1350 кв. м, за който по регулационния план на [населено място], утвърден със заповед № 2242 от 04.11.1993 г. на кмета на [община], е отреден парцел *-* в кв. 23, заедно с построените в него жилищна сграда със застроена площ от 71,60 кв. м и паянтова постройка, и на основание чл. 108 ЗС ответницата е осъдена да предаде на ищците владението на посочените идеални части от имота, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 120/17.03.2016 г. до размера на 1/6 ид. част от него. Със същото решение на основание чл. 75, ал. 2 ЗН е прогласена нищожността на извършената между М. И. Я.-К. и Б. К. К. делба на посочения имот, одобрена със съдебна спогодба, обективирана в определение от 18.01.2016 г. по гр. д. № 7159/2014 г. на Пернишкия районен съд. Молбата за изменение на определението в частта за разноските е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. Направеното с молбата искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение е своевременно. Ответните страни по касационната жалба са направили искането си за присъждане на тези разноски с отговора на касационната жалба, преписи от който и от приложенията му не се връчват на касаторката, поради което тя не би могла да направи възражението за прекомерност и искането за намаляване на разноските преди постановяването в закрито заседание и обявяването на определението от 21.01.2026 г. по чл. 288 ГПК, с което същите са присъдени, а непредставянето на списък за сторените от касаторката разноски в касационното производство няма отношение към допустимостта на молбата й по чл. 248, ал. 1, вр. с чл. 78, ал. 5 ГПК. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. След решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери на адвокатските възнаграждения и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите на посочената наредба могат да служат за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – с фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай договореният и заплатен размер на адвокатското възнаграждение от 2500 лв. на процесуалния представител на ответниците по касационната жалба не е прекомерен съобразно реализираната от него по касационната жалба защита в производството по чл. 288 ГПК, както и правната и фактическата сложност на спора, по който е предоставена, независимо от защитавания сравнително нисък материален интерес, съвпадащ с цената на предявените искове /определена съобразно данъчната оценка на имота/, който няма пряко отношение към тази сложност. Доводите на молителката, че в случая адвокатско възнаграждение следва да присъдено само в полза на ответницата В. З. М., тъй като само тя е страна по представения договор за процесуално представителство и защита, не са основателни. В случая по делото са представени два такива договора – първият действително е сключен само между В. М., от една страна, и адв. Р. В. и адв. Д. Д., от друга, като в същия е посочено, че уговореното адвокатско възнаграждение следва да бъде платено впоследствие, но доказателства за това не са представени. На л. 57 от делото е представен втори договор за правна защита и съдействие от 01.03.2025 г., в който като страни са посочени и трите ответници по касационната жалба. В него е отбелязано, че уговореното адвокатско възнаграждение е платено в брой и същият служи като разписка за плащането, а обстоятелството коя от тях реално е заплатила адвокатското възнаграждение касае единствено техните вътрешни отношения. С оглед изложеното молбата по чл. 248 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.,