Решение № 138 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1056/2010 г.

Решение № 138 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1056/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Камелия Маринова Производството е по чл. 290 - чл. 293 от ГПК. Образувано и по касационна жалба на К. И. И. и Б. И. П., чрез пълномощника им адвокат С. С., против решение № 545 от 23.04.2010 г., постановено по гр. д. № 3220 по описа за 2009 г. на Окръжен съд-Пловдив в частта, с която е оставено в сила решение № 33 от 20.03.2008 г. по гр. д. № 3672/2006 г. на Районен съд-Пловдив за осъждане на К. И. И. и Б. И. П. да предадат на Н. И. П. владението върху целия приземен първи етаж от описаната жилищна сграда и да му заплатят обезщетение за лишаване от ползването в периода 13.06.2006 г. - 4.12.2006, т. в размер на 693 лв. В касационната жалба са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго за отхвърляне на предявените искове по отношение на целия приземен първи етаж. Претендират възстановяване на направените разноски. Ответникът по жалбата Н. И. П. признава основателността на касационната жалба, но оспорва размера на разноските, които следва да възстанови. С определение № 141 от 14.02.2011 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречиво разрешаван въпрос относно доказателствата, въз основа на които съдът може да изгради вътрешното си убеждение. Въззивното решение в атакуваното му част е постановено по предявения от Н. И. П. ревандикационен иск по отношение на първия приземен етаж от жилищна сграда и иск за заплащане обезщетение за лишаване от ползването му. Ответниците са навели възражение, че са придобили по давност вещното право на ползване върху процесния етаж. Въззивният съд е приел исковете за основателни, тъй като ищецът се легитимира като собственик с нотариален акт № 110/1996 г., като правото на ползване, запазено от прехвърлителя, се е погасило със смъртта му през 2004 г., а претенцията на ответниците, касаеща придобиване по давност на вещното право на ползване е отхвърлена с влязло в сила решение по гр. д. № 3358/2006 г. на Пловдивския районен съд, преюдициално за настоящото дело, което е било спряно до приключването му. По делото липсва определение на съда за приемане сред доказателствения материал на влязло в сила решение по гр. д. № 3358/2006 г. на Пловдивския районен съд, с което да е отхвърлен иск на настоящите касатори за придобиване по давност на вещното право на ползване. С решение № 2375 от 22.07.1981 г. по гр. д. № 1861/81 г., II г. о. е прието, че съдът не може да се позовава на доказателства, които не са допуснати и събрани по съответния ред. Правилна е практиката по приложеното към касационната жалба и посочено по-горе решение № 2375 от 22.07.1981 г. по гр. д. № 1861/81 г., II г. о., доколкото съгласно изричната разпоредба на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) вътрешното убеждение на съда се формира след преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните. В настоящия случай въззивното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като в хода на съдебното производство по делото не е приобщавано към доказателствения материал влязло в сила решение по гр. д. № 3358/2006 г. на Пловдивския районен съд, с което да е отхвърлен иск на К. И. и Б. П. за придобиване по давност на вещното право на ползване. Решението от 16.02.2007 г. по посоченото дело е било обжалвано, поради което не е можело да влезе в сила, а и е отменено с решение № 1401 от 13.07.2007 г. по гр. д. № 934/2007 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на Н. И. П., че К. И. И. и Б. И. П. са придобили по силата на давност вещното право на ползване върху процесния първи /сутеренен етаж/, като въззивното решение е влязло в сила с потвърждаването му в тази част с решение № 6 от 28.01.2009 г. по гр. д. № 5643/2007 г., ВКС, III г. о. от 9.09.2002 г. Следователно приетите по делото доказателства, съответстващи и на изричното признание на ищеца, установяват, че Н. И. П. е носител на голата собственост, но ответниците са носители на вещното право на ползване върху процесния имот, от което следва неоснователност на предявения ревандикационен иск и иск за заплащане обезщетение за лишаване от правото на ползване. С оглед изложеното въззивното решение в атакуваната му част следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго за отхвърляне на предявените искове. Ищецът следва да възстанови направените от ответниците по иска разноски за първоинстанционното и въззивното разглеждане на делото в размер съответно на 644 лв. и 453 лв. или общо 1097 лв. По аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК разноски на касаторите за настоящата инстанция не следва да се присъждат, доколкото пред въззивната инстанция Н. П. е признал изцяло основателността на въззивната жалба и е поддържал, че исковете му следва да бъдат отхвърлени, а съответно страната не е дала повод за провеждането на касационното производство. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение