Решение № 354 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 152/2009 г.

Решение № 354 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 152/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. О. К. обжалва и иска да се отмени Решение № 169 от 9.07.2008 г. по гр. в. д. № 182/2008 г. на Сливенския окръжен съд . С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 196 и сл. ГПК (отм.) е оставил в сила решението на районен съд по отхвърления иск по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ за признаване правото на възстановяване собствеността на гори в землището на града, собственост на О. . С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение, е постановено в нарушение на съществени процесуални правила при събиране на доказателствата и тяхната преценка по делото и материалния закон, основание за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е подаден писмен отговор от ответната страна- Р. д. по г., като правоприемник на Регионално управление по г., и Държавното л. с. - гр. К., като правоприемник на Държавна дивечовъдна станция "Котел", с който се възразява срещу допустимостта на касационното обжалване, на основание отменената разпоредба на чл. 218а, б"а" ГПК (отм.). Оспорват се и по същество въведените доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и в правомощията по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното решение, окръжният съд е оставил в сила решение на районен съд по отхвърления иск на О. К., заявен на основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ срещу ОбСЗГ гр. Б. за признаване правото на възстановяване собствеността гори в землището на града, приемайки, че тези гори са били "балталъци" и О. не е била техен собственик. Процесуално правният въпрос, обосновавал допустимостта на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е формулиран като "проблемът за доказателствената сила на писмените доказателства при установяване на правото на собственост на гори, съгласно изискванията на ЗВСГЗГФ и определяне на техния характер като "балталък"по см. отменения ЗГ. " Производството по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, аналогично на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, е предвидената от законодателя възможност за онези правоимащи по см. на чл. 3, ал. 1 закона лица, в т. ч. и Общините, които са пропуснали срока да заявят искането за възстановяване собствеността на гори или горски територии от оторизирания административен орган, да поискат да им бъде признато това право от съда, по предвидения за това в закона исков ред . Доказването на основния правнорелевантен факт - а именно, че те - ищците или наследодателя им е притежавал гори, е изцяло в тежест на ищцовата страна /наред с установяване на обстоятелството, че в срока по чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ няма заявление за възстановяване собствеността по административен ред/. Разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ установява три групи доказателства - такива, които безусл. установяват правото на собственост и съставляват надлежен титул - нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за съдебна делба, съдени актове. Друга категория писмени доказателства - емлячни и данъчни регистри, удостоверение за дялово участие в кооперация, стопански карти и списъци към тях и др. писмени доказателства, са предвидени също като надлежни доказателствени средства за установяване правото на собственост, доколкото страната не разполага с титул за собственост, но които имат характеристиката на писмено доказателство, съдържащо или волеизявление на собственика пред държавен орган или е съставено по установен ред и съхранявано като архив на съответния орган или организация, даващи основание за обосновано предположение за собственост. Според ЗВСГЗГФ че не могат да бъдат основание за доказване правото на собственост писмени декларации на заявителя, свидетелски показания / но не и за установяване на граници/, протоколи за установяване "предмета на горското стопанство", издадени на основание чл. 22 от Закона за г. от 1922 г. и по чл. 20 от Закона за г. от 1925 г.. В контекста на изложените съображения и с оглед на релевираните доводи, по основателността на заявената от О. К. касационна жалба, настоящата инстанция намира същата за неоснователна. Искът по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ е заявен от О. К., с твърдения, че О. е притежавала гора от 15 . 500 дка, землището на с. Ж. местността "Навсякъде", гори с площ от 36 160 дка и 45 дка в землището на с. Ж. местностите "Х", "Б", "Б", "Р", "О", "Р" и др., включени в ДГФ и подлежащи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ. След задълбочена преценка на доказателства на ищцовата страна: извлечение от "О", копие от ДВ. бр. 202/1938 г. с обнародвано Постановление № 2988/23.02.1938 г. определящо предмета на горско с. с. Ж. /при обща площ 36.160.45 дка, включени местности и общи граници, но без да се включват собствениците на горите/, обоснован и законосъобразен е изводът на съда, че О. не е доказала притежаването към 1948 г. собствеността на претендираните гори, като частни общински гори, поради което и заявеният от нея иск е отхвърлен законосъобразно. Правния статут на г. в Княжество България е уреден от няколко закона, приети за времето до национализацията със Закона за стопанисване и ползване на г. от 1948 г.. Законът за горите от 1897 г., в чл. 1 приема, че "Общински гори са ония, които са били отстъпени от древно време на някой град или село да се ползуват. Тия гори не може да бъдат нито продавани, нито делени и обръщани в частна собственост и, въобще, те не могат да бъдат отчуждавани по никой начин. " Документи за гори, установяващи правото по чл. 1, се считат "тия, в които е казано, че са издадени за владение на гори, или при издаването на които владението на гората е било в ръцете на продавача". Със последващия Закона за г. от 1905 г. "Общинските гори" са диференцирани в два вида: гори, които са или отстъпени от древно време на някой град или село за вечно ползуване (балталъци) и гори, които съставляват частни имущества на общините (чл. 26 от Закона за собствеността -отм). С този закон се дава регламентира и собствеността на т. н. "яйлаците" обявени за държавна собственост. Посочената правна регламентация сочи че Общините. като гражданско-правни субекти, са могли да притежават гори-частна собственост, и гора- "балталък" по отношение на която притежават "вечното право на ползване". Горите-частна собственост на О. се може да се установи с доказателства, които безусл. установяват правото на собственост и съставляват надлежен титул- нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за съдебна делба, съдени актове, а правото на ползване на "балталъка" се установява с т. н. "владетелски документи". Тълкуването на закона налага извод, че понятието, според отменените Закони за г. "общинска гора" не се покрива по съдържание с общинска собственост, а е по-широко тъй като включва и правото на вечно ползване на "балталъците". Със разпоредбите на ЗВСГЗГФ се възстановява правото на собственост САМО на частните общински гори, но не и правото на ползване на "балталъците". Това право на ползване не подлежи на възстановяване по реда на ЗВСГЗГФ- арг. от § 5 от ПЗР на ЗВСГЗГФ и § 6 от ППЗВСГЗГФ. В процеса по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване правото да се възстанови собствеността на общинска гора, частна собственост, тежестта на доказване на това обстоятелството е на ищцовата страна, а това, че е не може да се възстанови, защото се касае до гора "балталък" - на ответника. Съобразявайки изложените доводи и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Релевираните доводи на касатора О. К. касаят незачетените писмени доказателствата на О. и неправилно разпределената доказателствената тежест за установяване на релевираното възражение, че процесните гори са "балталък. Доводите са неоснователни. Доказателствата по делото са женени задълбочени и всестранно. За да установи рамката на доказателствената сила на представеното на данните по "извлечение от основната данъчна книга на с. Ж. в насока частния характер на претендираните горски територии, съдът е базирал изводите си с оглед констатациите на изслушаната и надлежно приета по делото лесотехническа експертиза /ЛТЕ/. С оглед на констатациите, че посочените гори по местности, по силата на Постановление № 2988/23.02.1938 г., обнародвано в бр. 202/1938 г., са били в рамката на предмета на горско с. с. Ж. с обща площ 36.160.45 дка, съществуват и понастоящем като естествена широколистна гора, но тази гора, към датата на одържавяването, в първия изготвен документ след одържавяването "Дифинитивенъ стопански планъ на Ж. общински гори "Р" и "Х" на с. Ж., К. околия" от 1945 г./ съхраняван в държавен архив / е отразена "За владението на общинската си гора с. Ж. поради липса на други документи освен два Протокола по чл. 3 от Закона за г. от 1904 г. с описание на гора от 6 700 дка, протокол № 5 от 17 юний 1905 г. - с описание на гора от около 45.600 дка, протокол № 17 от 20.06.1905 г. които протоколи имат валидността на "владетелни документи", крайния извод на съда, че не се касае до частни гори, а до гори - балталък, са правилни и законосъобразни". След като ищцовата страна, претендираща да и се признае правото по чл. 13, ал. 2 ЗЕВСГЗГФ не е доказала правно-релевантния за признаване на това право факт - а именно, че е притежавал посочените горски терени като частна гора, то законосъобразно съдът не е уважил иск. Изводът, че гората е "балталък" е направен въз основа на установения факт, че притежаваните писмени документи за тези гори имат качеството на "владетелни документи ", според действащите ЗГ към датата на съставянето им с оглед на легитимираните права и установяват факта, че О. К. е имала право на вечно ползване, което право не подлежи на реституция по ЗВСГЗГФ. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия