Решение № 991 от 26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5259/2008 г.

Решение № 991 от 26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5259/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Я. Х. от гр. З., област Велико Търново, чрез процесуалния си представител-адвокат М. против въззивно решение № 160 от 22.05.2008 г. по в. гр. д. № 659 по описа за 2007 г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 208 от 18.10.2007 г. по гр. д. № 155/2007 г. на Районен съд Девин, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ. Искането е за отмяна на въззивния акт като неправилен, постановен в противоречие със закона и за решаване на въпроса по същество като бъде уважен предявения иск. С определение № 238 от 6.03.2009 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като е счел, че е налице противоречиво произнасяне от съдилищата по въпроса за писмените доказателства, с които се установява правото на собственост в исковото производство по чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ и по-специално-дали представеният протокол от 22.03.1929 г. на Дьовленския мирови съдия е достатъчно доказателство, установяващо право на собственост при положение, че други не са налице, тъй като по безспорен начин е установена липсата на част от страниците на емлячния регистър от 1949г, отразяващи заведените недвижими имоти, притежавани от наследодателя на жалбоподателя. В съдебно заседание страните не се явяват. Явява се процесуалния представител на жалбоподателя, който поддържа жалбата и изложените в нея доводи. Предоставя и писмено становище. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: С постановеното въззивно решение е потвърдено решение на СмРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Ф. Я. Х. срещу ОС "ЗГ" с. Б., О. Б., Д. л. Б., Р. у. на г. Смолян иск с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ, за признаване за установено, че като наследник на М. Х. П., бивш жител на с. К., починал на 17.06.1947 г. - има право на възстановяване на собствеността върху гора с площ от 26 дка в землището на с. К., община С., местността "Х" и гора с площ от 28 дка в землището на с. Б., община С., местността "Х". За да постанови решението си - въззивният съд е приел, че ищеца-при условията на главно и пълно доказване не е установил правото на собственост в полза на своя наследодател по отношение на претендираната гора. Изложил е мотиви, че представеният протокол от 22.03.1929 г. на Дьовленския мирови съдия не е годно доказателство, установяващо право на собственост, първо защото е препис и няма надлежно удостоверяване на верността му и второ-защото не е вписан, каквото според него е било изискването на действащите към момента на издаването му чл. 17 и чл. 19 от Закона за уреждане на недвижимите имоти в новите земи (отм.). Съдът е счел и че ищецът няма право да иска възстановяване на собствеността, тъй като г. са отнети през 1948 г., след смъртта на М. Х. П., починал през 1947 г. и не е установено на кого са принадлежали към момента на отнемането. Като допълнителен довод-въззивният съд се е позовал и на установената липсата на част от страниците на емлячния регистър от 1949г, отразяващи заведените недвижими имоти, притежавани от наследодателя на жалбоподателя, посочвайки, че липсата на доказателства не може да се тълкува в полза на претендиращия права. Съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК-касационният съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. В случая посоченото е неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, изразяващо се в незачитане на доказателствената сила на представения протокол от 22.03.1929 г. на Дьовленския мирови съдия/който е от вида на примерно изброените документи в чл. 13, ал. 3 от ЗВСГЗГФ/поради това, че не е вписан. Твърди, че законът поставя изискване за вписване само за протоколите за делба, удостоверенията и за проверените от околийския съдия документи, но не и за съдебните актове. Оспорва извода на съда за липса на легитимация на правоимащо лице по чл. 3, ал. 1 от ЗВСГЗГФ. Счита и че съдът неправилно е обсъждал липсата на страници от емлячния регистър, при положение, че съгласно чл. 13, ал. 3 от ЗВСГЗГФ емлячните регистри се ползват като доказателство само при липса на крепостни или съдебни актове, а в случая е налице съдебен акт. Настоящият съдебен състав споделя тезата на касатора и счита, че изводите и решението на въззивния съд са неправилни. Материалноправната легитимация на ищеца/сега касатор/ е установена с представените удостоверения за наследници на Я. Х. /негов баща/, починал през 1958 г. и на М. Х. /негов дядо/, починал през 1947 г. Това е така, защото след смъртта на М. Х. / в чиято полза е издадения протокол от 22.03.1929 г./, неговото имущество - по силата на закона е придобито от наследниците му, един от които е бащата на ищеца. След неговата смърт през 1958 г. - по силата на наследственото правоприемство - ищецът Х един от сънаследниците може да упражни правото на иск по чл. 3 от ЗВСГЗГФ. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, т. 2 от ГПК, поради представено друго решение на окръжен съд Смолян /№ 14 от 11.03.2006 г. по гр. д. № 670/07 г./, постановено в идентично производство по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ-в което в противовес на приетото от въззивния съд е посочено, че протокола на съда е годно доказателство, установяващо право на собственост. Релевантно по исковете с правно основание чл. 13, ал. 2 от ЗВСГЗГФ е установяването на придобиването на правото на собственост върху имоти, попадащи в приложното поле на закона и одържавяването на тези имоти след 1944 г. по някои от актовете по чл. 2 от закона. Правото на собственост може да се установява-както с нотариални и крепостни актове, така и с някой от примерно изброените писмени документи по чл. 13, ал. 3 от закона, като това-дали последните установяват конкретни вещни права-се преценя съобразно нормативната уредба, действала към съставянето им и съобразно посоченото в тях, като преценката се прави с оглед на всички ангажирани по делото доказателства. В случая -ищецът /сега касатор/ установява правото на собственост с протокол от 22.03.1929 г. на Дьовленския мирови съдия, по силата на който праводателят М. Х. е признат за собственик на общо 39 недвижими имоти, сред които /под № 23 и 26/ са описани и процесните гори - с площ от 26 дка в землището на с. К., м. "Х" и с площ от 28 дка в землището на с. Б., м. "Х". Към настоящия момент по идентичен случай-вече е налице постановено решение по реда на чл. 290 от ВКС /№ 818/10.12.2009 г. по гр. д. № 2891/08 г./, което като постановено в производство по уеднаквяване на съдебната практика има задължителен характер. Съгласно същото протоколът от 22.03.1929 г. на Дьовленския мирови съдия е годно доказателство, установяващо право на собственост. Настоящият съдебен състав споделя този извод, тъй като съдебният акт е включен в примерно изброените писмени документи по чл. 13, ал. 3 от закона, с които се установява правото на собственост и не е оспорен от страните. Наличието му изключва необходимостта от обсъждане за наличие или не на отразявания в емлячни регистри. Тезата на въззивния съд, че нормите на чл. 17 и чл. 19 от Закона за уреждане на недвижимите имоти в новите земи (отм.) изискват вписване на постановения от околийския съдия акт-не може да бъде споделена. В цитираните текстове е уредена процедурата, по която се е осъществявало производството по проверка правото на собственост. Същата приключва с издаване на определение, с което се признават или отхвърлят притезанията и тя не изисква вписване. Като е приел обратното -въззивният съд е постановил неправилен акт, който следва да бъде отменен. Въпроса следва да бъде разрешен по същество. При положение, че е установено правото на собственост в полза на праводателя на ищеца/сега касатор/към 1929 г. и няма доказателства то да е отнемано или прехвърлено на трети лица, следва иска да се приеме за основателен, в който смисъл е и становището на ответната страна, изразено в изпратено писмо № 1* от 10.07.2007 г. на началника на ОС"ГК"Б., с което заявената претенция е призната. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение