Определение № 116 от 15.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1371/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. В. Д. срещу решение №365 от 10.04.2024 г. по в.гр.д.№207/2024 г. на ОС Варна. С обжалваното решение: 1. е обезсилено решение №3775 от 22.11.2023 г. по гр.д.№6562/2023 г. РС Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от С. В. Д. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД евентуално съединен иск по чл.439 ГПК за приемане на установено между страните, че ищецът не дължи на ответника поради погасяване на вземанията по давност - сумата от 8624.29 лв., обезщетение за забава върху главницата от 10 551.29 лв. за периода от 26.09.2011 г. до 05.10.2019 г. по издаден изпълнителен лист на 20.10.2011 по ч.гр.д.№15735/2011 г. на РС Варна, въз основа на който е образувано изпълнително дело №691/2022 г. на ЧСИ И. С., рег.№712, и производството в тази част е прекратено като недопустимо; 2. е потвърдено решение №3775 от 22.11.2023 г. по гр.д.№6562/2023 г. на РС Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. В. Д. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск по чл.439 ГПК за приемане на установено между страните, че ищецът не дължи на ответника поради погасяване на вземанията по давност - сумата от 10 551.29 лв., просрочена главница по договор за кредит за текущо потребление от 06.10.2005 г., ведно със законната лихва от 26.09.2011 г. до окончателното изплащане, сумата от 2582.02 лв., договорна лихва за периода от 13.04.2010 г. до 26.09.2011 г., сумата от 1363.94 лв., наказателна лихва за периода от 13.04.2010 г. до 26.09.2011 г., сумата от 289.95 лв., разноски по делото за заплатена държавна такса и сумата от 539.95 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист на 20.10.2011 г. по ч.гр.д.№15735/2011 г. на РС Варна, въз основа на който е образувано изпълнително дело №691/2022 г. на ЧСИ И. С., рег.№712 вземанията по давност. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Прекъсва ли се погасителната давност от изпълнително действие, извършено след като е настъпила перемпция по изпълнителното дело. 2. При отхвърляне на иск по чл.439 ГПК за вземане, обективирано в изпълнителен лист, поради неизтекла погасителна давност и направено искане в евентуалност за изтекла давност на законната лихва по това вземане, съдът не дължи ли разглеждане и произнасяне по това евентуално искане, с оглед правния интерес на ищеца от намаляване размера на своя дълг. 3. При липса на осъществено уведомяване за извършена цесия в изпълнителното производство, може ли да се конституира надлежно взискателя – цесионер и може ли той валидно да прави искания и да извършва процесуални действия по изпълнителното дело, които да прекъсват или спират погасителната давност на вземането по изпълнителния лист и от кой момент. 4. Законната лихва върху вземане, присъдена със съдебно решение се погасява с петгодишна или тригодишна давност. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Еос матрикс“ ЕООД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният в евентуалност иск за установяване недължимост на сумата от 8624.29 лв., обезщетение за забава върху главницата от 10 551.29 лв. за периода от 26.09.2011 г. до 05.10.2019 г., представлява претенция за недължимост на законната лихва върху главницата, която претенция обаче е част от предмета на предявения основен иск - цифровото изражение не променя факта, че се касае за същото обезщетение за забава, дължимо за същия период, за което е издадена процесната заповед за изпълнение, като се поддържа същото основание за недължимост, а именно изтекла погасителна давност. Ето защо и тъй като в случая евентуалният иск е предявен на същото основание, със същия петитум, за част от същите вземания и за същия период е достигнал до извод, че искът е недопустим, а първоинстанционното решение по отхвърляне на този иск подлежи на обезсилване с прекратяване на производството. Установил е, че: 1. по заявление на „Банка ДСК“ ЕАД срещу ищцата е било образувано ч.гр.д.№15735/2011 г. на РС Варна, по което е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за вземания по договор за кредит за текущо потребление от 06.10.2005 г.; 2. на 17.07.2012 г. е образувано изп.дело №693/2012 г., по което е поискано предприемане от ЧСИ на всички необходими действия за принудително изпълнение на задълженията на длъжника на основание чл.18 ЗЧСИ, а поканата за доброволно изпълнение е редовно връчена на 22.10.2012 г.; 3. с разпореждане от 16.05.2013 г. като взискател по изпълнителното дело е конституирано „ОТП Факторинг България“ ЕАД и въз основа на молби от взискателя с разпореждане на ЧСИ от 11.09.2017 г. е наложен запор на банкови сметки на длъжника, а с разпореждане от 26.08.2019г. е насрочен опис на движими вещи на длъжника; 4. на 17.11.2022 г. по изп.дело №693/2012 г. е постъпила молба от взискателя „ЕОС Матрикс” ЕООД за връщане на изпълнителния лист, а по молба на „ЕОС Матрикс” ЕООД на 17.11.2022 г. е образувано ново изпълнително дело срещу длъжника - №961/2022 г., като с молбата за образуване е представено уведомление за извършено прехвърляне на вземания и е поискано прилагане на изпълнителни способи - запор на банкови сметки. С оглед хронологията на описаните действия по изпълнителното дело е счел, че двугодишен период, в който не са извършени изпълнителни действия е изтекъл на 16.05.2015 г., с което е настъпила перемпция по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, въпреки че не е констатирана от ЧСИ с надлежен акт. Посочил е, че съобразно разрешенията в ТР №3/28.03.2023 г. по тълк.дело №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, давността относно вземанията по изпълнителни дела, образувани преди обявяването на ТР №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е започнала да тече от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г., като приложимият давностен срок спрямо цялото вземане е петгодишен, предвид издадената и стабилизирана заповед за изпълнение, въз основа на която е издаден процесния изпълнителен лист. Намерил е, че следващите действия, годни да прекъснат давността, са подадени молби от кредитора за налагане на запор и за насрочване опис на движими вещи на 08.09.2017 г. и 26.08.2019 г., като въпреки, че молбите са постъпили след перемиране на изпълнителното дело, е изложил съображения, че необразуването на новото искане в отделно изпълнително дело няма значение за прекъсването на давността. В този смисъл и тъй като в случая от обявяването на ТР №2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС до датата на следващото валидно изпълнително действие, представляващо искане на взискателя за прилагане на нов изпълнителен способ на 11.09.2017 г., както и до следващото искане - 26.08.2019 г., не е изтекъл петгодишен период, е достигнал до извод, че изпълняемото право не е погасено по давност, поради което предявеният на това основание иск се явява неоснователен Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените в решението мотиви, формулираните от касатора втори и трети въпроси не са обусловили решаващата воля на съда. По трети въпрос въззивният съд изобщо не се е произнесял и формулирал каквито и да е било изводи, а както бе посочено, становището за недопустимост на евентуалния иск за установяване на недължимост на законна лихва върху главницата с посочен размер и период на лихвата, е изразено предвид установеното обстоятелство, че иск за установяване недължимостта на цялата дължима върху главницата законна лихва (на същото основание и със същия петитум) вече е предявен (а и по този иск в решението е налице произнасяне по същество), респективно вторият въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд. От друга страна изложените в решението съображения относно правното значение на изпълнителни действия, извършени по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, е в съответствие с дадените в т.3 от ТР по т.д.№2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, разяснения, съгласно които погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция и в този смисъл по първия от поставените въпроси не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по последния от въпросите. Освен, че касаторът не е обосновал релевантността на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед задължителните указания на т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД е достатъчно ясна и непротиворечива, като не съществува съмнение в практиката на ВКС, че всяко едно вземане (вкл. тези по чл.111 ЗЗД), което е установено с влязло в сила решение се погасява с петгодишна давност. Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,