Определение № 10 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 960/2020 г.

Производство по чл.248 и чл.250 ГПК. С молба вх. № 8734/11.11.2020 г. на Я. Б. Я. чрез адвокат А. К. от АК–В. е поискано да бъде изменено постановеното определение от 19.10.2020 г. по гр.д. № 960/2020 г. на ВКС, ІV г.о., с което се обезсилва решение № 1434 от 04.12.2019 г. по в.гр.д. № 1672/2019 г. на Окръжен съд Варна в частта му за разноските, като съдът се произнесе по направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл.78, ал.5 ГПК. От „Енерго–Про Продажби“ АД чрез адвокат Н. Г. от АК-В. е постъпило становище за неоснователност на молбата поради обстоятелството, че касационното производство е образувано по иск с цена 8274,50 лева, а възнаграждението е изчислено върху този размер. С молба вх.№ 8244/26.10.2020 г., „Енерго–Про Продажби“ АД чрез адвокат Н. Г. от АК-В. иска допълване на определение от 19.10.2020 г. по гр.д. № 960/2020 г. на ВКС, ІV г.о., като изрично бъде посочено, че се обезсилва и решението на Районен съд Варна. Отделно, с молба вх. № 8245/26.10.2020 г. на „Енерго–Про Продажби“ АД е поискано да бъде изменено протоколно определение от 19.10.2020 г. по гр.д. № 960/2020 г. на ВКС, ІV г.о. в частта му за разноските, като съдът се произнесе по направените разноски в първата и въззивната инстанции. От Я. Б. Я. чрез адвокат А. К. от АК–В. не е постъпил писмен отговор. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че молбата за допълване на определението е неоснователна. Предмет на производството в касационната инстанция е проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт, която се извършва след като бъде допуснато касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.233 ГПК, когато отказът от иск е направен пред касационната инстанция, обжалваното решение се обезсилва, т.е. делото приключва изцяло или отчасти с обезсилване на съдебния акт, който е предмет на проверка пред съответната инстанция. Този извод следва и от мотивите на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК за характера на въззивното производство, в което се приема, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Предвид гореизложеното, молбата по чл.250, ал.1 ГПК за допълване на определението за частично прекратяване на делото поради отказ от иска по чл.124, ал.1 ГПК и за прекратяване на касационното производство в останалата му част, с оглед цената на иска, е неоснователна, Молбата на„Енерго–Про Продажби“ АД за изменение на определение от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 960/2020 г. на ВКС, ІV г.о. в частта за разноските е подадена в срока по чл.248 ГПК, поради което е процесуално допустима, а по същество и основателна поради следното: Съгласно разпоредбата на чл.81 ГПК, съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Всяка страна има право на заплатените разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска, когато съдебният акт е постановен в нейна полза, включително и при прекратяване на делото. Съдът присъжда само онези разноски, които спечелилата страна по делото е доказала, че са били извършени с надлежни писмени доказателства, според разясненията в т.1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. В случая, настоящият състав на Върховния касационен съд е уважил молбата на ищеца за частичен отказ от иска по чл.124, ал.1 ГПК, като е присъдил разноските по делото пред касационната инстанция в размер на общо 1971,50 лева, съобразно представения списък по чл.80 ГПК, от които 1776 лева за адвокатско възнаграждение с ДДС. Направеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в тази връзка, също е основателно. Договарянето и изплащането на възнаграждение за адвокатска услуга над определените минималните размери в Наредба № 1/2004 г., само по себе си, не е основание да се приеме, че е прекомерно. В случая, обаче, с оглед материалния интерес за 8274,50 лева в касационната инстанция, адвокатското възнаграждение следва да се определи по чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно до размер на 892,47 лева с ДДС. Искането за допълване на определението със сторените от ответното дружество разноски в първата и въззивната инстанции също е основателно с оглед направения отказ от иск и прекратяването на производството в частта за разликата над 5000 лева до първоначално претендирания размер от 8274,50 лева. Съгласно чл.78, ал.4 ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, с оглед на което ищецът дължи сторените разноски съразмерно на частта, за която е била прекратено делото поради отказ от иска - за първата инстанция е 415,54 лева (адвокатско възнаграждение и депозит за вещо лице), а за въззивната инстанция 418,67 лева (внесена държавна такса и адвокатско възнаграждение), При тези съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че заплатеното адвокатско възнаграждение на ответника следва да бъде редуцирано до размер на 892,47 лева с ДДС по договора за правна защита и съдействие от 15.01.2020 г., т.е. сторените разноски в касационната инстанция са 1079,03 лева, а от предходните съдебни инстанции 1726,68 лева или общо 2805,71 лева, които се дължат на ответното дружество. Воден от изложеното и на основание чл.248, ал.1 и чл.250 ГПК Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение