Определение № 1957 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1706/2024 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Съдът е сезиран с молба от адв. М. Д. от АК-С.- пълномощник на ответника в касационното производство Д. П. Г., за изменение на постановеното по делото определение №804/12.03.2025г. в частта за разноските, като претендира да му бъде присъдена допълнително сумата 66 652.08 лева с ДДС- адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за касационното производството. Счита, че дължимото възнаграждение е в размер 71 452.08 лева с ДДС, като излага подробни доводи относно приложението на Наредба №1 от 09.07.2004г., изм. ДВ, бр.14 от 18.02.2025г./, недопустимостта да бъде намалявано претендираното от него адвокатско възнаграждение без надлежно въведено възражение от ответната страна по чл.78, ал.5 ГПК, както и относно критериите при приложението на чл.38, ал.2 ЗА. Ответникът по молбата „Обединена българска банка“ АД излага доводи за неоснователността на искането по чл.248 ГПК, като счита, че определеното от съда възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия от страните и етапа на касационното производство. за намаляване на присъдените разноски за касационното производство. Поддържа становище, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, приети в Наредба №1 от 09.07.2004г., като се позовава на практика на СЕС и ВКС. Изрично прави и възражение за прекомерност на претендираното от молителя адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав констатира, че молбата за изменение в частта за разноските на постановеното определение е подадена в законоустановения 1-месечен срок от легитимирано лице, поради което е допустима. Разгледано по същество искането е неоснователно. С постановеното по настоящото дело определение не е допуснато касационно обжалване на решение №344 от 11.12.2023г., постановено по в.т.д. №204/2023г. по описа на Апелативен съд-В. и осъден касаторът „Обединена българска банка“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати на адвокат М. Д. от АК- [населено място] сумата 4 800 лева с ДДС адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 ЗА. Неоснователно е възражението на молителя, че в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗА, следва да бъде направено възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК, за да бъде намалено като прекомерно претендираното адвокатско възнаграждение. Определянето на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е изключително правомощие на съда, който следва да съобрази множество фактори, вкл. фактическата и правна сложност на делото, цената на иска, извършените от страните процесуални действия, броя на съдебните заседания. Съдът не е обвързан от посочения от самия адвокат в списъка по чл.80 ГПК размер, тъй като в случая не е налице договорено и изплатено адвокатско възнаграждение от страната, а оказване на безплатна правна помощ в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Неоснователно е и възражението на молителя, че съдът не може да определи възнаграждение в по-малък размер от предвидените в Наредба №1 от 09.07.2004г. Въведеното правило, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2, т.е. че не може да определи по-нисък размер от определения с Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в действащата към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие редакция на ДВ, бр.88 от 04.11.2022г./, приета от Висшия адвокатски съвет, представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения нормата на чл.38, ал.2 ЗА в частта, препращаща към чл.36 ЗА, респ. към Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА се определя след преценка на съвкупност от фактори, включително фактическата и правна сложност на спора, цената на иска, спецификата на производството, обема и сложността на извършените процесуални действия и др. В конкретния случай следва да се съобрази не само материалния интерес, но преди всичко обстоятелството, че спорът не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, като по отношение на основните спорни въпроси е налице задължителна съдебна практика. При определянето на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, следва да се отчете и обстоятелството, че от страна на касатора са поставени само два правни въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като касационното производство е приключило с определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което извършената работа от упълномощения адвокат се изчерпва с изготвянето на отговор на касационната жалба, без явяване в съдебно заседание. С оглед изложеното, съдът намира, че присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 4 800 лева с ДДС е правилно определено, а искането по чл.248 ГПК за неговото увеличаване е неоснователно. Предвид изложеното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение