Определение № 60392 от 05.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2524/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. И. чрез пълномощника й адвокат Е. М. против решение № 39 от 23.03.2021 г., постановено по гр.д. № 49 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Русе, с което е потвърдено решение № 260478 от 27.11.2020 г. по гр.д. № 722/2020 г. на Районен съд-Русе за уважаване на предявения от А. С. С. против А. В. И. ревандикационен иск по отношение на земеделски поземлен имот с идентификатор *** в землището на [населено място]. А. С. С. е подал писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си адвокат В. А., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Ищецът е основал претендираното право на собственост на твърденията, че с нотариален акт от 1935 г. дядо му М. С. М. е закупил нива от 2.200 дка в м.“К.“, която през 1968 г. е заменена по ЗТПС с лозе от 2.000 дка в м.“К. п.“, съставляващо процесния имот, като понастоящем той е единствен собственик на имота като наследник на дядо си и въз основа на придобивна давност за правата на останалите наследници. Ответницата е оспорила иска с твърдения, че имотът, описан в нотариалния акт от 1935 г. не е идентичен с имота, предмет на замяната по ЗТПС, както и че имотът получен по замяната по ЗТПС не е идентичен с процесния, евентуално, че с влизане в сила на ЗСПЗЗ, респ. на измененията от 1997 г. правата върху получения по замяна по ЗТПС имот са отпаднали, същия по силата на закона е възстановен на бившия собственик, а това не е наследодателя на ищеца; имотът се намира в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, следователно е бил предоставен за ползване и липсват твърдения и данни да е възстановен по специалния ред за такива имоти; тя се легитимира като собственик въз основа на договор за покупко-продажба, а праводателят й – въз основа на изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност. Въззивният съд е посочил, че в доказателствена тежест на всяка от страните е да установят съответния фактически състав на заявеното от тях придобивно основание. Обсъждайки събраните писмени доказателства и показанията на свидетелите, ангажирани само от ищеца, съдът е приел за установено, че А. С. С. се легитимира като собственик въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 180/19.12.1935 г., том V, регистър 4747, дело № 1216/1935 г., с който праводателят му М. С. М. е придобил правото на собственост върху нива от 2000 кв.м., находяща се в землището на [населено място], м.”К.”. Този земеделски имот е бил заменен с решение на ТПС комисия-гр.Русе по протокол № 4/1968 г. с лозе от 2 дка, VІІ кат. в м. "Х. б.", който имот е идентичен с процесния ПИ с идентификатор *** /видно от експертното заключение за идентичност на имотите/. Установено е, че след смъртта на М. М. само синът му С. С. се е грижил и владял този имот, както и че брат му С. С. е считал С. С. за негов единствен собственик. В резултат на това настъпилото наследствено правоприемство и трайно установено владение върху 1/2 ид.ч., собственост на С. С., бащата на ищеца е придобил изцяло правото на собственост върху процесното лозе. С. С. е починал на 06.02.2013 г. и негов единствен наследник е А. С., който в резултат на настъпилото наследствено правоприемство е придобил правото на собственост върху имота-предмет на иска. По делото не са ангажирани доказателства, които да установят, че праводателят на ответницата К. В. А. е установил фактическа власт върху имота и е извършвал действия, които да сочат своенето му, поради което не е установено, посоченото в издадения в негова полза констативен нотариален акт придобивно основание. Следователно праводателят й не е придобил собствеността върху имота-предмет на иска по давност, поради което и сключеният договор за покупко-продажба не е породил вещно-правно действие и не я легитимира като собственик. За неоснователни са приети доводите на ответницата, че ищецът е загубил правото си на собственост с влизане в сила на ЗСПЗЗ. Изложени са съображения, че ЗСПЗЗ предостави правната възможност да бъдат заявени за възстановяване отчуждени земеделски имоти. Реституцията на същите обаче не настъпва по силата на закона, а с решение на съответната ПК, което има конститутивно действие. В настоящият случай праводателят на ищеца е подал заявление за възстановяване на отчуждения имот- вх.№ 1467/26.02.1992 г. на ПК-Русе. С решение № 111/09.06.1994 г. ПК-Русе е отказала да признае правото на възстановяване на собствеността върху лозето от 2000 кв.м. в м.”К.” с мотив, че същият е замен с друг имот-процесния. Това решение на ПК е стабилен административен акт, поради което последващите изменения в ЗСПЗЗ не са основание за неговата промяна. Праводателят на ответникът по жалбата не е реституирал отчуждения с решението на ТПС комисия земеделски имот, а е запазил правото си на собственост върху имота, който е получил при замяната-лозе от 2000 кв.м. в м. „К.“. Този имот съгласно приетата експертиза по сега действащата кадастрална карта е идентичен с ПИ-предмет на иска за собственост. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че ищецът е установи както активната си материално правна легитимация по иска, така и че ответницата владее собствения му недвижим имот без правно основание, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. С. С. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като твърди недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба, както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК по въпросите: 1) за служебните задължения на съда във връзка с прилагането на чл. 154 ГПК относно правилното разпределение на доказателствената тежест при преценка на доказаните факти; 2) за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора с оглед нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК; 3) за правомощията на въззивната инстанция да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; 4) по отношение на правилното прилагане и тълкуване на императивните материалноправни норми на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал. 3 ЗСПЗЗ – налице ли е активната материалноправна легитимация по ревандикационен иск, при положение, че ищецът се позовава на замяна по ЗТПС, а с нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ се отменя вещноправния ефект на тези замени. Сочените основания за допускане на касационно обжалване не са налице. По делото не се констатират данни, съобразно които въззивното решение би могло да бъде вероятно недопустимо. Тезата на касаторката е, че съдът е уважил иска при неясен петитум на исковата молба, предвид изброените четири придобивни основания едновременно /а собствеността може да се придобие само на едно основание/ и е приел за доказани факти, на които ищецът не се е позовал и не твърди, че от тях произтичат правата му, като съдът е уважил иска и от диспозитива не става ясно на кое от четирите претендирани от ищеца основания е призната собствеността му. Тази теза не съответства на данните по делото. Ищецът не е твърдял четири едновременно осъществени основания за придобиване на вещните си права /в който случай съдът следва да формира извод кое от тях се е осъществило, разглеждайки последователно обективно съединените при условията на евентуалност искове/. В исковата молба е посочена хронологията на осъществени последователно във времето факти, които са довели до придобиване собствеността от ищеца, а заявеният петитум ясно определя защита именно на така придобитата собственост и съдът е разгледал и е приел за установени именно тези факти, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка евентуалната недопустимост на въззивното решение. Формулираните от касаторката въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като или са неотносими, или са основани на превратно тълкуване на материалноправни норми. Първият въпрос е обоснован с довода, че въззивният съд се е съсредоточил не върху това, което е доказал ищеца като материалноправна легитимация на собствеността, а какво не може да се приеме, че е доказала ответницата и по този начин е разместил изцяло доказателствената тежест по ревандикационния иск за собственост. Тази теза не може да бъде свързана с мотивите на въззивното решение, където ясно са обективирани изводите на съда за доказаност на твърдените от ищеца факти, легитимиращи го като собственик понастоящем, а изводите относно липса на права на ответницата са в изпълнение задължението на съда в хипотеза като настоящата, в която и двете страни разполагат с документ за собственост на взаимно изключващи се придобивни основания, да прецени дали ищецът не е загубил вещното си право, тъй като същото е придобито от ответницата. Вторият въпрос е обоснован с твърденията, че в случая изобщо не става ясно защо и на какво основание съдът признава ищеца за собственик, предвид неясния петитум на исковата молба. По съображенията, изложени относно основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, въпросът е неотносим към данните по делото. Третият и четвъртият въпрос са обосновани с тезата на касаторката, че със ЗСПЗЗ извършените замени по реда на ЗТПС са обявени за недействителни, при положение, че няма застрояване и не са извършени разпоредителни сделки, като липсва и възможност за позоваване на давност за такива имоти и съдът е бил длъжен на приложи императивните правна норми и да приеме, че ищецът не е собственик на процесния имот, тъй като и наследодателят му не е бил собственик. Тази теза е основана на превратно тълкуване на закона. Нормите на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал. 3 ЗСПЗЗ изрично уреждат конкуренцията между лица, претендиращи реституция по ЗСПЗЗ като собственици на имота от преди обобществяването /осъществявана само по административен ред пред ОЗС, а не както поддържа касаторката по силата на закона/ и лица, придобили собствеността на посочените в тези норми основания след обобществяването на имота. Следователно същите са приложими само когато легитимацията на страните по спор за собственост, респ. на техен праводател попада в приложното поле на уредената от тях конкуренция. Същото се отнася и до нормата на чл. 5, ал .2 ЗВСОНИ, приложима единствено спрямо подлежащи на реституция по посочените в нея нормативни актове имоти. По настоящото дело липсват конкуриращи права, основани на реституция по ЗСПЗЗ с права, придобити след обобществяването или отнемането на имота, поради което и доводите за неприложената от съда императивна правна норма и поставените във връзка с тях въпроси, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на настоящото производство А. В. И. следва да възстанови на А. С. С. разноските, направени по повод касационната жалба, в размер на 2000.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат В. А.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение