Определение № 5966 от 04.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5023/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от П. Б. С., С. К. С. и Б. С. С. от гр. София, чрез адв. А. Бунева, против определение № 10983/28.03.2025 г., постановено по адм. дело № 3362/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата им против решение № РНД24-ДР00-177/4/10.03.2025г., на кмета на Столична община, район „Надежда“ и производството е прекратено. В частната жалба се излагат съображения, че съдът неправилно е приел жалбата за недопустима, тъй като с решението на кмета на Столична община, район „Надежда“ се засягат правата и законните им интереси. По съображения в този смисъл частният жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на производството и произнасяне по съществото на спора. Ответникът по частната жалба – кмета на Столична община, район „Надежда“, чрез старши юрк. Н. Тодорова в писмен отговор представя становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение на Административен съд – София-град е оставена без разглеждане жалбата на П. Б. С., С. К. С. и Б. С. С. против № РНД24-ДР00-177/4/10.03.2025г., на кмета на Столична община, район „Надежда“ и е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат административният съд на основание чл. 159, т. 1 от АПК приел, че оспореното решение на кмета на Столична община, район „Надежда“ не притежава характеристиките на административен акт, съгласно разпоредбите на чл. 21, ал. 1 от АПК, който би подлежал на съдебен контрол. Посочил, че с оспореното решение е оставено в сила решение №22 по протокол №22/11.2.2025г. на Комисията по чл.10 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (НРУУРОЖТСО), с което се предлага на кмета на Столична община, район „Надежда“ издаване на заповед за прекратяване на наемно правоотношение. Приел, че жалбоподателите нямат пряк правен интерес, тъй като непосредствена промяна в правната сфера на жалбоподателите не се следва от действието на решението на кмета, защото за прекратяване на наемния договор е необходим последващ акт кмета на Столична община, район „Надежда“, който акт подлежи на съдебно оспорване. Обжалваното определение е правилно. В настоящият случая не е издадена заповед за прекратяване на наемното правоотношение, която да подлежи на обжалване по реда чл. 46, ал. 5 от ЗОС, нито пък заповед за изземване на общинско жилище, която да подлежи на обжалване по реда на чл. 65, ал. 4 от ЗОбС. С оспореното пред Административния съд решение на кмета на Столична община, район „Надежда“ се слага началото на административна процедура по прекратяване на наемно правоотношение. Решението е взето при оспорване на решение на Комисията по чл.10 от НРУУРОЖТСО, действаща като помощен орган при осъществяване на правомощия на кмета на общината във връзка с управление на жилищни имоти, общинска собственост. Процедурата по прекратяване на наемни правоотношение е разписана в чл.33 от НРУУРОЖТСО, като изрично в ал.2 е предвидено, че наемните правоотношения се прекратяват със заповед на органът, издал настанителната заповед. Аналогичен е и предвиденият законов ред. Съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ЗОбС, наемното правоотношение се прекратява със заповед на органа, издал настанителната заповед. Именно тази заповед ще има допуснато по силата на чл. 46, ал. 5, изр. 2 от ЗОбС предварително изпълнение, което може да бъде спряно от съда и която ще подлежи на обжалване. Обжалваното решение на кмета на Столична община, район „Надежда“ е част от производството по издаването на административния акт, поради което на основание чл. 21, ал. 5 АПК този акт не представлява индивидуален административен акт и съответно - не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. С него не се създават задължения за оспорващите, не се засягат непосредствено техните права и законни интереси. С оспореното решение не се създават и права или задължения за други лица. Оспореното решение няма пряко разпоредително действие, тъй като няма като пряка последица прекратяване на наемните правоотношения, а само слага начало на административното производство по издаване на заповед по чл.46, ал.2 от ЗОбС. Контролът за законосъобразност на този акт следва да бъде осъществен в рамките на производството по оспорване на съответния административен акт, с който процедурата ще приключи. По изложените съображения, правилно първоинстанционният съд е преценил жалбата като недопустима и поради наличие на основание по чл. 159, т. 1 АПК е оставил същата без разглеждане, а образуваното по нея производство е прекратил. Определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният административен съд, четвърто отделение,