Определение № 10660 от 27.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9165/2026 г.

Образувано е по частна жалба на С. Д. К., с [ЕГН], с постоянен адрес в гр. София, [жк], [адрес], срещу Определение № 19291/19.05.2026 г., постановено по адм. дело № 1692/2026 г. на Административен съд София - град (АССГ), с което е оставена без разглеждане жалбата му против Заповед № СОА25-РД09-4433/11.11.2025 г. на кмета на Столична община (СО), производството по делото е прекратено и оспорващият е осъден да заплати на СО разноски в размер на 150,00 (сто и петдесет) евро. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за неправилност на постановения съдебен акт е аргументирана със съображения за непреодолима неяснота и вътрешно противоречие в изложените мотиви, както и с допуснато нарушение на чл. 182, ал. 1 АПК и грешна интерпретация на фактите, обуславящи правния интерес на жалбоподателя в първоинстанционното производство, и тези, относими към полагащите се на СО съдебно-деловодни разноски. Жалбоподателят поддържа, че едновременното присъствие в определението на заключението, че атакуваното волеизявление има характер на общ административен акт, рефлектиращ в сферата на неопределен и неограничен кръг адресати, както и на извода, че предмет на обжалване е вътрешнослужебен акт, съставлява порок при формирането на волята от решаващия състав, а оттам и самостоятелно основание за отмяна на постановения съдебен акт по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК. Мотивира становище за нарушение на правилото, заложено в чл. 181, ал. 1 АПК, с аргумент, че в същия съд са образувани и към момента на постановяването на обжалваното определение са били висящи още поне три други дела със същия предмет, поради което вместо да прекрати производството поради недопустимост на оспорването, решаващият състав е следвало да предприеме действия по съединяване на жалбите. Акцентира на обстоятелството, че по другите дела съдът е приел оспорванията за допустими, което е следвало да бъде взето предвид и в настоящия случай. Противопоставя се на заключението на съда за липса на правен интерес, като в тази връзка сочи, че е закупил годишна абонаментна карта за цялата градска мрежа със срок на действие до 09.12.2026 г., въз основа на която има възможност да ползва услугата "Паркирай и пътувай", предоставяща право на паркиране в някой от буферните паркинги при преференциален режим. Поддържа, че изключването на паркинг "Джеймс Баучер" и паркинг "Стадион "Васил Левски" от обхвата на услугата рефлектира отрицателно в правната му сфера, доколкото създава ограничения в ползването, които се отразяват и на предпочитания му начин на придвижване и обслужване на малолетно дете, което посещава детско заведение извън квартала, в който живее семейството. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение на АССГ и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Не претендира разноски. Ответникът - кметът на Столична община, в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител - главен юрисконсулт Т. Банова, поддържа становище за неоснователност на частната жалба и моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред Върховния административен съд в размер на 150,00 (сто и петдесет) евро. Върховният административен съд, след като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е основателна. Производството пред АССГ е образувано по жалба на С. Д. К. против Заповед № СОА25-РД09-4433/11.11.2025 г. на кмета на СО, с която и на основание чл. 44, ал. 1, т. 1 и т. 4 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), във връзка с чл. 15, ал. 3 от Наредба за реда и условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община, приета от Столичния общински съвет (СОС) с Решение № 178 по Протокол № 51 от 5.04.2018 г., в сила от деня на разгласяването й чрез обявяване на сайта на СОС (НРУПОГТТСО/Наредбата) са определени следните паркинги за буферни, в които се предлага паркиране при условията на "Паркирай и пътувай": Подземен паркинг при МС "Бели Дунав" Връбница, Подземен паркинг при МС "Бели Дунав" Надежда, Подземен паркинг при МС "Цариградско шосе" и Подземен паркинг при МС "Бизнес парк" (т. I), определени са ред и условия за паркирането на моторни превозни средства (МПС) в буферните паркинги (т. II), и е отменена Заповед № СОА23-РД09-2241/19.10.2023 г. на кмета на СО. За да постанови атакуваното определение, първоинстанционният съд е приел, че жалбата е недопустима на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК, т.к. е подадена срещу акт, който не подлежи на съдебно обжалване, и от лице, което няма правен интерес от инициираното оспорване. Формулирано е заключение, че атакуваната заповед съставлява общ административен акт, доколкото регулира обществени отношения, засягащи неопределен и неограничен кръг адресати, а именно - всички граждани и ползватели на съответната транспортна инфраструктура. Според съда тя не създава права или задължения за конкретни правни субекти, а съставлявайки акт по стратегическо управление на общинска собственост, въвежда общ режим на ползване на общинската инфраструктура. Изрично извежда заключението, че услугата "Паркирай и пътувай" не съставлява защитимо по съдебен ред право на гражданите, а организационна възможност, предоставена от общината. Възприета е тезата, че заповедта олицетворява провеждането на политиката по градски транспорт и е издадена в отговор на необходимостта от оптимизиране на транспортната организация и управление натовареността на буферните паркинги. В този смисъл и позовавайки се на практика на Конституционния съд (КС) на Република България (РБ), съдът е приел, че оспореното волеизявление съставлява вътрешнослужебен акт, неподлежащ на обжалване по реда на АПК. Основанието по чл. 159, т. 4 АПК е мотивирано със съображения за липса на рефлексия на акта в правната сфера на жалбоподателя, както и с обстоятелството, че с атакуваната заповед не е ограничено правото за ползване на паркингите, само е променен статутът им по отношение на конкретната преференциална услуга. Определението е неправилно. Преди всичко и в отговор на поддържания от жалбоподателя довод за противоречие в мотивите на атакувания съдебен акт, настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо изрично да посочи, че действително първоинстанционният съд е формирал крайния си и решаващ извод при двусмислено обоснована от правна страна теза относно характера на акта, предмет на оспорване. Решаващият състав безспорно е приел, че доколкото регулира обществени отношения, засягащи неопределен и неограничен кръг адресати, а именно – всички граждани и ползватели на съответната транспортна инфраструктура, заповедта съставлява общ административен акт. Същевременно обаче, още в следващото си изречение съдът е изложил становището си, че същата не създава права или задължения за конкретни правни субекти, а регламентира режим на ползване на общинската инфраструктура, и олицетворявайки политическите възгледи по уредбата на градския транспорт и нуждата от оптимизиране на транспортната организация и от управление натовареността на буферните паркинги, има характеристиките на вътрешнослужебен акт. Очевидно двата извода пряко си противоречат, но този пропуск не обуславя твърдяното от частния жалбоподател основание за отмяна. Съдът, макар да е нарушил съдопроизводствените правила чрез неясното изразяване на волята си, не е постановил съдебен акт, който да подлежи на отмяна на основание чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК, не само защото за оспорващия е било ясно кой точно мотив е послужил за възприемане на тезата за недопустимост на производството, а и поради факта, че последното е прекратено и на друго основание. В тази връзка, обратен извод по отношение на основанието по чл. 159, т. 1 АПК, какъвто хипотетично би могъл да формулира съдът при поддържане на тезата, че заповедта е общ административен акт, с който се засягат ползвателите на съответната транспортна инфраструктура, не би се отразил на крайния резултат по делото, каквато последица би следвало да има нарушението, за да се квалифицира като порок по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК. Общите административни актове са дефинирани по своето съдържание изрично с разпоредбата на чл. 65 АПК. Съгласно текста на посочената норма общи са административните актове с еднократно правно действие, с които се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на неопределен брой лица, както и отказите да се издадат такива актове. Следователно признаците, идентифициращи общите административни актове като такива, са еднократност на правното действие и рефлексия в правната сфера на неопределен, но определяем кръг адресати. Вътрешнослужебните актове, от своя страна, са такива волеизявления, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на издателя им. По правило те не засягат правни субекти извън отговорните за изпълнението им, но в случай че проявят подобно действие, те също подлежат на самостоятелно съдебно обжалване (Сравн.: чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК). В случая жалбата на С. Д. К. е насочена срещу заповед, с която и на основание чл. 44, ал. 1, т. 1 и т. 4 ЗМСМА, във връзка с чл. 15, ал. 3 НРУПОГТТСО са определени конкретни паркинги за буферни (т. I), определени са ред и условия за паркирането на МПС в тях (т. II), и е отменена Заповед № СОА23-РД09-2241/19.10.2023 г. на кмета на СО. По аргумент от чл. 15, ал. 1 НРУПОГТТСО водач на МПС има право да ползва услугата "Паркирай и пътувай" в буферни паркинги, в съответствие с Приложение № 2 Наредбата и при условие, че: 1) осъществи минимум две валидирани пътувания с обществения градски транспорт - отиване и връщане, през интервал не по-малко от 60 минути и не повече от 24 часа, като след преминаване на автомобила през входната бариера в паркинга първото пътуване започне не по-късно от 30 минути за метро или 45 минути за наземен транспорт, и 2) напусне паркинга в рамките на 60 минути от последната си валидация в обществения градски транспорт. Според разпоредбата на ал. 2 с.з. при неспазване на условията, посочени в ал. 1, паркирането на МПС в паркинга се таксува почасово. В Приложение № 2 НРУПОГТТСО са установени цени за ползване на паркингите, предлагащи услугата "Паркирай и пътувай", съгласно две тарифи - Тарифа № 1 и Тарифа № 2. При условията на Тарифа № 1 - при закупуване на Билет 30 плюс, Билет 60 плюс, Еднодневна/дневна карта за всички дневни линии, Дневна карта с агрегация за всички дневни линии, 24-часова карта за всички линии, Еднодневна карта - "Зелен билет", или Карта по преференциална тарифа (с изключение на ученическа карта), пътуващият има право на 2 часа безплатно паркиране в буферните паркинги, след което и до края на работното време заплаща 0,25 евро/час, а след изтичането на работното време - заплаща услугата при режим на почасово таксуване за всеки следващ час на цени, определени от "Център за градска мобилност" ЕАД съгласно чл. 15, ал. 2 Наредбата. Попадайки в Тарифа № 2 - закупувайки 72-часова карта за всички линии, Карта София, Карта за календарна седмижа с агрегация (5 поредни дневни карти с агрегация), Месечна карта за всички дневни линии, Годишна карта (дванадесет месеца) за всички линии или Годишна (дванадесет месеца) карта за всички линии на вноски, Еднодневна карта - "Бял билет", Месечна карта за една линия наземен транспорт или Месечна карта за метро, пътникът има възможност да паркира безплатно в рамките на работното време на паркинга, а след това - при режим на почасово таксуване за всеки следващ час, на цени, определени от "Център за градска мобилност" ("ЦГМ") ЕАД в съответствие с чл. 15, ал. 2 Наредбата. Нормата на чл. 15, ал. 3 Наредбата, на чийто текст се е позовал кметът на СО при издаването на атакуваното волеизявление, предвижда, че паркингите, в които се предлага услугата "Паркирай и пътувай", както и редът и условията за паркиране в тях, се определят със заповед на кмета на СО. Между страните не е спорно, а и се установява от приложените писмени доказателства за публикувани съобщения чрез средствата за масово осведомяване на СО в интернет пространството, че преди издаването на оспорената заповед буферните паркинги, за които е била приложима услугата "Паркирай и пътувай", са били шест, вкл. двата, посочени от жалбоподателя, а именно - паркинг МС "Джеймс Баучер" и паркинг МС "Стадион "Васил Левски". Следователно постигната с нея действителна правна последица по т. I е редукция на броя на буферните паркинги, които могат да ползват пътуващите с градския транспорт на територията на гр. София на цени, определени в Приложение № 2 към Наредбата. Обратно на формулираното от първостепенния съд заключение, в тази си част актът не е вътрешнослужебен, т.к. безспорно би могъл да се отрази в правната сфера на субектите, които до момента на издаването му са разполагали с възможност да използват услугата за двата изключени от приложението й паркинга. Същото се отнася и за заповедта в частта й по т. II, доколкото с нея се определят редът и условията, при които паркингите могат да се ползват, а тези обстоятелства имат определящо значение за вземане на решението за паркиране на тези места от съответните правни субекти. Очевидно е, че са засегнати субективните права на неопределен кръг адресати – ползвателите на мрежата на градския транспорт в гр. София, които са и водачи на МПС, поради което и доколкото актът има еднократно правно действие, т.к. с издаването му се постигат и целените правни последици, същият съставлява общ административен акт по смисъла на чл. 65 АПК, който подлежи на самостоятелен съдебен контрол по реда на АПК. Неправилен е и изводът на съда относно наличието на отрицателната предпоставка за недопустимост на производството, заложена в чл. 159, т. 4 АПК. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК, приложима в настоящото производство на основание чл. 164 с.з., регламентира като условие за допустимост на оспорването на административния акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Този интерес принадлежи на гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Като една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство, правният интерес е тясно свързан с института на правото на оспорване. Според административноправната теория и практика правото на оспорване представлява публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. (В този смисъл Решение № 21 от 26.10.1995 г. по конституционно дело № 18/1995 г. на Конституционния съд на Република България). Еднозначна е съдебната практика на Върховния административен съд, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Както първоинстанционният съд правилно посочва, правният интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т.е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. В тази връзка, както е посочено в Решение № 5 от 17.04.2007 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред определен административен акт, следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. Според теорията и съдебната практика подлежащият на доказване интерес е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк - когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от акта и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато отрицателната рефлексия е именно в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба - когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. В случая жалбоподателят е мотивирал активната си процесуална легитимация и наличието на защитим правен интерес от инициираното оспорване с факта, че е закупил Годишна карта за всички линии, вкл. нощен транспорт, с период на действие от 10.12.2025 г. до 09.12.2026 г., както и че разполага с две МПС и придружава детето си до детското заведение, в което последното прекарва деня си, и го взима след това. По делото е установено и че жалбоподателят има постоянен адрес в гр. София, [жк], [адрес]. Годишната карта осигурява възможност за безплатно паркиране в буферните паркинги в рамките на работното им време, а след това - при заплащане на съответния престой на цени, определени от "ЦГМ" ЕАД - Сравн.: Приложение № 2 Наредбата. Изключването на двата паркинга - паркинг МС "Джеймс Баучер" и паркинг МС "Стадион "Васил Левски", в близост на които живее оспорващият, от приложното поле на услугата "Паркирай и пътувай" води до увеличение на цената, която би заплатил за престоя на автомобила му. Макар по делото да не са ангажирани доказателства за размера на сумата, която следва да се заплати, на интернет страницата на "ЦГМ" ЕАД - https://www.sofiatraffic.bg/bg/info-center/parkirane-v-bufernite-parkingi (цитирана с оглед препращане към условията за ползването на паркингите в съобщението на л. 203 от първоинстанционното дело) е публикувана обществено достъпна информация, според която паркирането на Подземен паркинг "Стадион "Васил Левски" се таксува по 2,00 евро/започнат час, а на Подземен паркинг "Джеймс Баучер" - 1,00 евро/започнат час. Следователно разликата в заплащането е достатъчна, за да обоснове, в съчетание с притежаваните автомобили и местоживеенето на оспорващия, наличието на пряк, личен и непосредствен интерес у последния от обжалването на процесната заповед. Хипотетичната отмяна на последната би позволила ползването на двата паркинга при преференциален режим, поради което и съдът неправилно е оставил без разглеждане жалбата на С. Д. К.. Поради неделимостта на акта, настоящият състав намира, че жалбата е допустима и против т. II от него. По изложените съображения АССГ е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С оглед наведените пред настоящата инстанция доводи, следва изрично да се посочи, че горното обуславя отмяна на определението и в частта относно присъдените разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение