Определение № 376 от 19.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1358/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частни жалби на М. А. А. Д. от [населено място] и на „Инвестбанк" АД, [населено място] срещу определение № 12059 от 23.11.2020 г. по т. д. № 2037/2020 г. на Софийски апелативен съд. Частният жалбоподател М. А. А. Д. от [населено място] обжалва въззивното определение в частта, с която е отказано освобождаването му от държавна такса изцяло, като поддържа, че същото е неправилно поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения. Изразява несъгласие с извода, че е в състояние да заплати определената му държавна такса в размер на 5 000 лв. Счита, че решаващият състав не е взел предвид данните от подадените от него декларации, сочещи на липса на средства за издръжка и съответно за невъзможност да заплати каквато и да било такса по делото. Според частния жалбоподател, неправилно въззивният съд се е позовал на участието му в собствеността и управлението на няколко търговски дружества, без да съобрази, че същите не развиват дейност и че от тях не получава доходи. Частният жалбоподател „Инвестбанк" АД, [населено място] обжалва въззивното определение в частта, с която въззивникът М. А. А. Д. е освободен частично от държавна такса, като поддържа, че не са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК. Частните жалбоподатели оспорват взаимно подадените от тях жалби по съображения в писмени отговори, съответно - на „Инвестбанк" АД от 06.04.2021 г. и на М. А. А. Д. от 28.01.2021 г. Останалите страни - „Национален център за дизайн и реклама" ЕООД, „Екип 7 - 09" ООД, „Макс Продис" ЕООД и Р. И. -не заявяват становище по частните жалби. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частните жалби са депозирани в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежни страни. Процесулано допустима обаче е само частната жалба на М. А. А. Д.. Частната жалба на „Инвестбанк" АД е недопустима, тъй като е насочена срещу акт, неподлежащ на обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 12 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, на обжалване, включително и пред касационната инстанция, подлежи само отказът за освобождаване на страната от такси и разноски. Следователно, определението, с което страната е освободена от заплащане на държавна такса и разноски, не подлежи на обжалване - нито от самата страна, нито от насрещната страна. Ето защо, депозираната от „Инвестбанк" АД частна жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По частната жалба на М. А. А. Д.: За да уважи частично молбата на посоченото лице за освобождаване от внасянето на държавна такса по подадената от него въззивна жалба, въззивният съд е приел, че с оглед данните от декларациите и документите, че същият не работи по трудово правоотношение и че е с 60% трайно намалена работоспособност, общо дължимата държавна такса в размер на 759 064.98 лв. е непосилна. Доколкото обаче от извършената служебна справка в Търговския регистър е установил, че жалбоподателят има дялово участие в няколко дружества, за които последните публикувани финансови отчети са от предходни години и поради това не може да се направи извод дали осъществяват дейност, дали разпределят дивидент и т. н., както и че същият е и управител на търговски дружества, решаващият състав е счел, че такса в размер на 5 000 лв., която е под 1% от общо дължимата, е във възможностите на страната, не е прекомерна и не ограничава реализиране правото й на жалба. Настоящият състав намира, че атакуваното определение е частично неправилно. Действително, определената от въззивния съд такса 5 000 лв. е незначителна с оглед общо дължимата по въззивната жалба такса 759 064.98 лв. Преценена обаче съобразно имущественото и здравословно състояние на страната, тази такса също би създала затруднения и би препятствала упражняването на правата й. От представените по делото декларации по чл. 83, ал. 2 ГПК и приложените към тях документи се установява, че: молителят не притежава имоти и автомобили; регистриран е като безработен; не получава никакви доходи, като ежедневните му разходи се поемат от пълнолетните му деца; има задължение за издръжка в размер на 125 лв. към непълнолетно дете; с 60 % трайно е намалена трудоспособността му. Същевременно, както самият жалбоподател признава, а това се установява и от извършената от състава служебна справка в Търговския регистър, същият притежава участие в капитала на няколко търговски дружества, като освен това е и управител на такива. Следователно, доколкото не е установено дейността на тези дружества да е прекратена, следва да се приеме, че участието в собствеността и управлението им е възможен източник на доходи за молителя. Без значение за това е фактът, че дяловете му са запорирани, тъй като, сам по себе си, запорът не препятства дейността на дружествата. Извод в обратна насока не може да бъде направен и от липсата на подадени за тях финансови отчети в Търговския регистър. Съобразявайки посочените обстоятелства, настоящият състав приема, че молителят разполага с възможност да заплати държавна такса в размер на 2 000 лв. За разликата до определената му от въззивния съд, т. е. за сумата 3 000 лв., искането за освобождаване е основателно, което налага частична отмяна на атакуваното определение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение