Решение № 9578 от 14.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2702/2020 г.

Решение № 9578 от 14.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2702/2020 г., VI о., докладчик съдията Стела Динчева Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" към НОИ - София подадена чрез гл. юрисконсулт Е. Лазарова срещу решение № 2327/02.12.2019 година постановено по административно дело № 2441/2019 година на Административен съд – Варна. С него се отменя разпореждане № 4505-40-1374/24.07.2019 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" София по жалба на Г. Георгиев и административната преписка е върната на органа за произнасяне по същество съобразно дадените мотиви. В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо него постановяване на друго, с което да се отхвърли оспорването. Ответникът Г. Георгиев чрез адв. Г. Георгиева взема становище за неоснователност на жалбата по съображения изложени в писмен вид. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и разгледана по същество за основателна по следните съображения: Производството пред Административния съд Варна е образувано по жалба на Г. Георгиев срещу разпореждане № 4505-40-1374/24.07.2019 г. на директора на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" София. С него на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 4, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР административният орган е разпоредил изплащане на сумата от 1 097, 46 лв. Определил е обезщетение в размер на 1 400 лева като е приложил чл. 22, ал. 1 във връзка с чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР за начислени и неизплатени парични обезщетения и трудови възнаграждения. Възраженията са били за незаконосъобразност на разпореждането с оглед размера на изчислените суми. Съдът е разгледал по същество жалбата, която е приел за основателна, отменил е разпореждането и е върнал делото като преписка на органа за ново произнасяне. От установените по делото факти пред административния съд е прието, че със заявление - декларация вх. № 4502-03-306/21.12.2018 г. на ТП на НОИ Варна вх. № 4502-21-04/02.01.2019 г. на ТП на НОИ – София Г. Георгиев е поискал от директора на ТП на НОИ - София да му се отпусне сума представляваща гарантирано вземане по ЗГВРСНР. Установено е, че работодателят "Ер Виа" ООД с адрес на управление в гр. София е с открито производство по несъстоятелност. Последният е издал справка за размера на начислените, но неизплатени суми по трудови възнаграждения и парични обезщетения като трудовото правоотношение е било прекратено на 01.11.2016 г. и в начислените суми е и обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ в размер на 16 462, 38 лева. Съдът е приел, че размерът на обезщетението възлиза на 1 680 лева (4 х 420 лева) като се е позовал се на чл. 22, ал. 3 от ЗГВРСНР. Счел е, че административният орган неправилно е определил обезщетение в размер на 1 400 лева само за неизплатено трудово възнаграждение. Приел е още, че всяко едно от дължимите парични обезщетения се ограничава до четирикратния размер на минималната работна заплата за страната към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Така постановеното решение е неправилно. Настоящият състав намира, че разпореждането е издадено от компетентен орган, в предвидената писмена форма и по подадено в срок заявление от лице с прекратено трудово правоотношение и при изпълнение на условията за това. Спорният въпрос в настоящия казус е свързан с механизма за определяне на конкретния размер на гарантираното вземане. Правото на гарантирано вземане се упражнява по реда на чл. 25 ЗГВРСНР с подаване на заявление, каквото е депозирано на 21.12.2018 г. с искане за отпускане на сума представляваща гарантирано вземане от начислени, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения. Това е предпоставка за приложение на чл. 22, ал. 1, във вр. с ал. 2 от закона, съгласно която гарантираните вземания по чл. 4 са в размер на последните шест начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения за последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано разпореждането по чл. 26 ЗГВРСНР. Максималният месечен размер се определя съгласно ЗБДОО и не може да е по-малък от 21/2 минимални месечни заплати, установени за страната към датата на вписване на решението в Търговския регистър. Съгласно този алгоритъм административният орган е признал гарантираното вземане в случая и правилно се е позовал на чл. 22, ал. 2 от закона при определяне на размера. В акта са посочени правните и фактически обстоятелства касаещи отпускане на гарантирано вземане за изрично разграничени начислени, но неизплатени брутни трудови възнаграждения и начислени, но неизплатени парични обезщетения по чл. 222, ал. 1 от КТ. Датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на дружеството в Търговския регистър е 18.12.2018 г. Съгласно Постановление № 316 от 20.12.2017 г. на Министерския съвет за определяне на нов размер на минималната работна заплата за страната за 2018 г., същата е 510, 00 лв. или две и половина минимални работни заплати за страната към 18.12.2018 г. е 510, 00 лв. х 2 + 510, 00 лв.: 2 = 1 020, 00 лв. + 225, 00 лв. = 1 275, 00 лв. При изчисляването на гарантираните от закона вземания административният орган е взел като основа максималният месечен размер на гарантираните вземания по чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР за 2019 г. определен в чл. 15, ал. 2 от Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2019 г., който е 1 400 лева Съдът неправилно е тълкувал и приложил чл. 22, ал. 3 от ЗГВРСНР, която разпоредба урежда различна от разглежданата хипотеза отнасяща се само за вземания за парично обезщетение дължимо по силата на нормативен акт или колективен трудов договор. Обстоятелството, че максималният месечен размер на гарантираните вземания по ал. 1, т. е. трудови възнаграждения и парични обезщетения, се определя в размера по чл. 22, ал. 2, не води до извод, че в случая е обезщетено само гарантирано вземане на трудовите възнаграждения. Както се посочи по-горе, действията на административния орган по удовлетворяване на вземанията са обусловени от нормата на чл. 22, ал. 2, която определя максимален месечен размер на гарантираните вземания по ал. 1, т. е. общо за парични обезщетения и трудови възнаграждения. Начинът на изплащане на гарантираните вземания е посочен в чл. 10, ал. 4 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантирани вземания при несъстоятелност на работодателя, съгласно която поредността на удовлетворяване е първо трудовите възнаграждения и след това паричните обезщетения по КТ. В случая безспорно се установява, че при постановяване на процесното разпореждане от страна на административния орган правилно е приложена методиката при изчисляването на дължимите се гарантирани вземания с процесното разпореждане, определяйки максималният размер на гарантираното месечно вземане като сбор от трудови възнаграждения и обезщетения при спазване на поредността, посочена в чл. 10, ал. 4 от НРНИРСОИГВНР, в съответствие с разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР, следователно административният орган е определил правилно размера и не е налице твърдяното неправилно приложение на закона. Постановеното решение като неправилно следва да бъде отменено и следва да бъде постановено друго, по съществото на спора, с което жалбата на Г. Георгиев против разпореждането на касатора следва да бъде отхвърлена. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК Върховен административен съд шесто отделение