Определение № 332 от 27.06.2024 г. на ВКС по н. д. № 887/2023 г.

Производството пред ВКС е по реда на чл. 351, ал. 6 от НПК и е образувано по частна жалба и допълнения към нея от адв. С. Д. - повереник на частните обвинители и граждански ищци М. Е. (лично и като законен представил на малолетните Е. М. Р. и Н. М. Р.), както и на С. Р. и Н. П. Р., всички против разпореждане № 104/29.05.2023 г. на съдията-докладчик по ВНОХД № 897/22 г. на Софийски апелативен съд. С цитираното разпореждане са били върнати отделно подадените касационни жалби от двете групи частни обвинители и граждански ищци, представлявани от един и същи повереник - адв. Д., относно разноските - поради неизпълнение на указанията да конкретизират възраженията си по този въпрос. Изцяло е била върната касационната жалба на частните обвинители С. и Н. Р. относно потвърденото от въззивната инстанция наказание на подсъдимия - поради недопустимост на хипотезата за „прескачащо обжалване“, доколкото същите не са обжалвали първоинстанционната присъда пред Софийския апелативен съд. В частната жалба се изразява бланкетно несъгласие с връщането на жалбите относно разноските. Основното оплакване е против връщането на касационната жалба на частните обвинители С. и Н. Р. относно наказанието на подсъдимия. Позовавайки се на решение № 436/18.05.2000 г. по н. д. № 310/1999 г. на ВКС относно изключение от принципа за т. нар. „прескачащо обжалване“, са развити съображения за допустимост на жалбата им. Макар да се признава, че те не са обжалвали първоинстанционната присъда, се твърди, че след като другата група частни обвинители са направили това, а интересите им са еднакви и всички те изпълняват една и съща процесуална функция, то същите имат интерес да атакуват потвърденото от въззивния съд наказание. Посочени са и аргументи за представянето на документи и установяването на нови негативни факти за поведението на подсъдимия като водач (многократно сакциониран за пътни нарушения в Белгия в периода 2015-2020 г.), които са имали значение за наказанието, но САС не им е дал правилна оценка. Претендира се отмяна на атакуваното разпореждане, приемане на жалбите за допустими и изпращането им на ВКС. В писменото си становище прокурорът от ВПК изразява позиция, че жалбите в частта, касаеща разноските правилно са били върнати от въззивния съд, тъй като не са били отстранени констатираните от съдията-докладчик нередовности след многократно давани указания по този въпрос. По отношение жалбата на частните обвинители С. и Н. Р. се застъпва становище за основателност, тъй като макар тази група частни обвинители да не са се възползвали от правото да обжалват първоинстанционната присъда, то те са имали еднакви интереси и са изпълнявали същата процесуална функция като останалите частни обвинители, които са сторили това пред Софийския апелативен съд. В тази връзка също е цитирано решение № 436/18.05.2000 г. по н. д. № 310/1999 г. на ВКС относно изключение от принципа за т. нар. „прескачащо обжалване“, коментирано и от съдията-докладчик в оспореното разпореждане. Освен това се сочи, че въззивният съд за първи път установил факти от съществена значимост за справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание, поради което необжалвалите страни имат правен интерес да оспорват решението по касационен ред. Върховният касационен съд, след като обсъди материалите по делото, намира следното: С присъда № 27/30.11.2021 г., постановена по НОХД № 480/2021 г., Софийският окръжен съд е признал подсъдимият О. Д. за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал.1, б. ,,в“, във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК с пострадал М. Н. Р., за което му е било наложено наказание 2 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено по чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 5 години, както и кумулативно наказание по чл. 343г от НК - 3 години лишаване от правоуправление. Със същата присъда подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданските ищци обезщетение за неимуществени вреди както следва: на М. Е., Е. и Н. Р. (съпруга и малолетни деца на пострадалия) по 200 000 лв., а на С. и Н. Р. (майка и баща на пострадалия) по 150 000 лв. В тежест на подсъдимия е било възложено да заплати направените по делото разноски. С решение № 9/16.01.2023 г. по ВНОХД № 897/2022 г. Софийският апелативен съд е потвърдил осъждането на подсъдимия за инкриминираното му деяние. Отменил е същата относно заплащането на разноски на гражданските ищци и частни обвинители в общ размер от 12 000 лв., като в мотивите е отразил, че това е поради липсата на доказателства за извършването им. Присъдил е в тежест на подсъдимия направените от тях разноски пред въззивната инстанция - по 3200 лв. за всеки един от тях. Срещу въззивното решение са били подадени две отделни касационни жалби от адв. Д. като повереник на двете групи граждански ищци и частни обвинители (с вх. № 2299/02.02.2023 г.) - с искания за изменението му в частта относно разноските и за наложеното наказание на подсъдимия. С отделни разпореждания (от 07.02.2023 г. и от 27.02.2023 г.) съдията- докладчик е дал указания за отстраняване на нередовност по жалбите, които не са били изпълнени относно разноските. По отношение на наказанието са постъпили по две молби от повереника за уточняване на оплакването за явна несправедливост наказанието (от 16.02.2023 г. и 16.03.2003 г.) - поотделно за всяка група частни обвинители. С разпореждане № 977/16.05.2023 г. Председателят на второ НО във ВКС е отказал образуване на производство пред ВКС по подадените касационни жалби (и молбите за поправяне и допълване) от двете групи частни обвинители и граждански ищци срещу решението на въззивния съд по ВНОХД № 897/2023 г. - във връзка с разноските, тъй като констатираните по този въпрос нередовности не са били отстранени. Отделно от това е констатирал, че касационната жалба на частните обвинители С. Х. Р. и Н. П. Р. (родители на пострадалия) относно наложеното на подсъдимия наказание (потвърдено от въззивния съд) е при „прескачащо обжалване ", а поради това недопустима, тъй като те не са обжалвали първоинстанционната присъда. Затова е указал на въззивния съд да върне касационните жалби (за разноските по отношение на двете групи частни обвинители и граждански ищци, както и за наказанието - по отношение на родителите на пострадалия) и това е било изпълнено с оспорваното понастоящем разпореждане № 104/29.05.2023 г. Изложените дотук данни ясно информират, че след многократни указания на съдията-докладчик и поредица от допълващи и конкретизиращи молби от повереника явно не е изпълнено изискването за ясно и точно формулиране на оплакването на касаторите, касаещо въззивното решение относно разноските. В него се съдържат два диспозитива по този въпрос - един за отмяна на присъдени разноски в размер на 12 000 лв., за които е било прието, че няма данни да са били направени и втори - за присъждане на разноски пред въззивната инстанция. Затова и с основание жалбите им, касаещи тази част от решението са били върнати на основание чл. 351, ал. 5, т. 1 от НПК. Неоснователни са възраженията и срещу прилагането на чл. 351, ал. 5, т. 2, пр. второ от НПК за връщане на касационната жалба на частните обвинители С. Х. Р. и Н. П. Р. (родители на пострадалия) относно наказанието на подсъдимия. Тази група обвинители не са оспорвали наложеното от първата инстанция наказание на подсъдимия - както лишаването от свобода, така и от правоуправление, като с въззивното решение то е било изцяло потвърдено. Практиката на ВКС (решение № 436/18.05.2000 г. по н. з. № 310/1999 г. на първо НО на ВКС), на която се позовават както жалбоподателите, така прокурора от ВКП и дори самият съдия-докладчик - в противовес на крайния му съдебен акт. за допустимост на „прескачащо обжалване“ в случаите, когато необжалвалата страна оспорва съдебен акт, постановен при обжалване от друга страна, но при упражняване на същата процесуална функция (държавно/частно обвинение) и принципна еднаквост на интересите, не само е изолирана, но и отдавна е преодоляна /1/. По касационен ред могат да бъдат обжалвани само въззивните съдебни актове. След като една група от частните обвинители (в случая родителите на пострадалия), не са обжалвали първоинстанционната присъда, а това са сторили друга група частни обвинители (съпругата на пострадалия лично и като представител на двете малолетни деца), като с въззивното решение същата е била потвърдена относно наказанието, то те сами са се лишили от възможност да го оспорват пред ВКС. Въззивната инстанция не е извела нови, различни крайни изводи, които да повлияват негативно интересите на необжалвалите частни обвинители. Сред тях не могат да се включват отделни обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказанието, за което са събирани допълнителни писмени материали, след като те не са довели до промяна на наказанието, при това в аспект за неговото намаляване, което би открило пътя за касационно обжалване за неподалите въззивна жалба частни обвинители. /1. Вж. Определение № 92/17.03.2009 г. по н. д. № 76/2009 г., първо н. о. на ВКС, Определение № 112/19.07.2013 г. по н. д. № 1310/2013 г., второ н.о. на ВКС, Решение № 73/22.07.2019 г. по н. д. № 89/2019 г., второ н. о. на ВКС ./ При изложените съображения ВКС намира атакуваното разпореждане за връщане на касационните жалби за законосъобразно, поради което и то следва да бъде оставено в сила. В заключение следва да бъде пояснено, че както в разпореждането на председателя на второ НО на ВКС, така и в разпореждането за връщане на касационните жалби, не се засяга въпросът за касационната жалба на обжалвалите въззивното решение частни обвинители относно наказанието и същата подлежи на последващо произнасяне и комуникация до ВКС. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение