Определение № 11220 от 21.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10203/2024 г.

Образувано е по частна жалба с вх. № 15341/16.10.2024 г. на Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ), чрез процесуален представител – юрк. С.Георгиева, срещу протоколно определение от 01.03.2024 г., постановено по КАНД № 475/2024 г. на Административен съд – София град (АССГ), с което съдът е спрял производството по делото до приключване на производството пред Съда на Европейския съюз по дело С-61/2023 г. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за неправилност на постановения съдебен акт е аргументирана със съображения, че обособеният като предмет на производството пред АССГ електронен фиш е волеизявление, издадено по реда на Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), чиято касационна проверка се извършва съгласно разпоредбите на АПК и на основанията по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). В този смисъл и доколкото в АПК не се съдържа регламентация относно процесуалното действие по спиране на производството поради преюдициално запитване от значение за спора, приложение намират нормите на НПК, в който смисъл е и даденото разрешение в Тълкувателно Решение № 2/03.06.2009 г. на Върховния административен съд, постановено по тълк. дело № 7/2008 г., а не тези на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), и по-специално правилото на чл. 228 ГПК, на което се е позовал първостепенният съд. Според жалбоподателя в чл. 488, ал. 1 НПК е предвидена възможност единствено за съда, който е отправил преюдициалното запитване, да спре производството по делото до постановяване на тълкувателния акт на СЕС, поради което спиране като процесното, когато преюдициалният въпрос е формулиран от друг съд/състав, е недопустимо. Като допълнителен аргумент в подкрепа на тезата си сочи, че националният съд е длъжен винаги да установи обусловеността на правния спор от отговора на поставения пред СЕС въпрос, и доколкото в случая това не е сторено, е налице самостоятелно основание за отмяна на постановеното съдебно определение. В заключение твърди, че има множество висящи аналогични на настоящия правни спорове, чието забавяне би затруднило съдебната система и е равнозначно на отказ от правосъдие. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение на АССГ и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – "Регина транс" ООД, със седалище в с. Ново Делчево, община Сандански, област Благоевград, чрез адв. Д. Петрова от АК - Благоевград, е подал възражение с доводи за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски. Върховният административен съд, след като извърши служебна проверка за допустимостта на частната жалба, приема следното: Производството пред АССГ е образувано по касационна жалба на АПИ срещу Решение № 5177 от 12.11.2023 г., постановено по АНД № 10274/2023 г. по описа на Районен съд (РС) – София, с което е отменен електронен фиш № 8504583110 за налагане на имуществена санкция в размер на 2500,00 (две хиляди и петстотин) лева на "Регина транс" ООД, за установено от електронната система за събиране на пътни такси, нарушение на чл. 102, ал. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). За да постанови атакуваното определение за спиране на съдебното производство по делото, касационният състав на АССГ е констатирал, че пред СЕС е образувано дело С-61/2023 г. по отправено с Определение № 113 от 31.01.2023 г. по КАНД № 997/2022 г. по описа на АС - Хасково, преюдициално запитване за тълкуване на нормата на чл. 9а от Директива 1999/62/ ЕО на Европейският парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, дали предвиденото в този член изискване за съразмерност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби, приети по тази директива, не допускат национална правна уредба, като разглежданата в главното производство, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение, че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. "компенсаторна такса". Решаващият състав е посочил, че разглежданият спор е идентичен от правна и фактическа страна с поставения пред СЕС, поради което с протоколно определение от 01.03.2024 г. е спрял производството по делото до приключване на производството по дело С-61/23 г. на СЕС. С Определение № 2699 от 12.03.2024 г. по КАНД № 475/2024 г. решаващият съд е приел частната жалба за недопустима и я е оставил без разглеждане. С Определение № 10878 от 14.10.2024 г. по адм. дело № 8915/2024 г. тричленен състав на Върховния административен съд е обезсилил определението на АССГ и е изпратил делото за произнасяне по частната жалба, подадена от АПИ. Настоящият тричленен съдебен състав, след като съобрази дадените в отменителното определение задължителни указания и прецени доказателствата по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол съгласно постановеното определение на петчленния съдебен състав, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Предметът на настоящата проверка предполага произнасяне по правилността на заключението на АССГ за наличие на основание за спиране на инициираното пред него като касационна инстанция производство, обосновано с отправеното по Дело С-61/2023 на СЕС преюдициално запитване. От ангажираните доказателства се установява, че пред първата инстанция, контрол върху чиито изводи осъществява административният съд, е атакуван електронен фиш № 8504583110 на АПИ за налагане на имуществена санкция в размер на 2500,00 (две хиляди и петстотин) лева, за установено от електронната система за събиране на пътни такси, нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП. Преди всичко и в контекста на развитите от частния жалбоподател съображения за приложимост на НПК към спора, настоящият състав на Върховния административен съд намира за необходимо да посочи, че оспорването на наказателните постановления се извършва по реда на специално създадения за целта Раздел V "Обжалване на наказателните постановления, решения, предупрежденията, резолюциите и електронните фишове (Загл. изм. - ДВ, бр. 10 от 2011 г., бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.)" от ЗАНН. Като първа инстанция се произнася съответният районен съд (Вж.: чл. 59 ЗАНН), а като втора и последна – съответният административен съд (Вж.: чл. 63в с.з.). С оглед предписанието на чл. 63в ЗАНН решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава дванадесета от АПК. В този смисъл, очевидно касационната проверка на съдебните актове, постановени по реда на ЗАНН, е уредена чрез института на препращането, като към НПК е реферирано единствено по отношение на касационните основания за отмяна, а към АПК - за всички други въпроси извън тях, към които логично се причисляват и случаите на спиране на производството. Спирането на делото е временна недопустимост на развитието на висящ съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. В Глава Дванадесета на АПК е поместена уредбата на касационното производство, каквото предвид фактите по делото, е инициирано пред АССГ. Посоченият комплекс от правила не съдържа разпоредба, която да регламентира възможностите за спиране на делото, но чл. 144 АПК въвежда приложение на ГПК към неуредените в Дял Трети въпроси, поради което и доколкото случаят е именно такъв, решаващият състав на АССГ правилно е съобразил предписанията на чл. 631 и чл. 633 ГПК. По силата на чл. 633 ГПК решението на СЕС по преюдициалното запитване е задължително не само за съда, който го е отправил, но и за всички съдилища и учреждения в Република България. Въведеното с посочената норма императивно задължение позволява на всеки съд, пред който са поставени за решаване въпроси, които вече са били отправени до СЕС от друг съд и за които е необходимо исканото тълкуване, да спре производството по висящото пред него дело до произнасяне на СЕС на основание чл. 633, във връзка с чл. 631, ал. 1 ГПК. В случая, административният съд е сезиран с искане да прецени правилността на заключенията на първата инстанция по отношение на законосъобразността на акт за налагане на имуществена санкция на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП, според чийто текст собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата, се наказва с глоба в размер 2500 лв. Глобата се налага на вписания ползвател на пътното превозното средство, ако има такъв. Ако собственикът или вписаният ползвател е юридическо лице, се налага имуществена санкция в размер 2500 лв. Същевременно, поставеният по дело С-61/2023 г. на СЕС преюдициален въпрос е във връзка със съответствието с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури на национална правна уредба като разглежданата в настоящото производство, с която се предвижда налагане на имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т.нар. "компенсаторна такса". Очевидно отговорът на СЕС ще има пряко отношение и към спора по КАНД № 475/2024 г. по описа на АССГ, поради което съдът правилно е спрял делото до приключване на производството пред СЕС по дело С-61/2023 г. По изложените съображения АССГ е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на делото пред настоящата инстанция, разноски на ответника не се дължат и не следва да бъдат присъждани. Отговорността за разноски, уредена в нормата на чл. 143 АПК, изисква да бъдат заплатени деловодните разходи на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно, т.е. дължимостта на разноските е обусловена от постановения при оспорването правен резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Съдът се произнася по искането за разноски при приключване на производството в съответната инстанция (Арг.: чл. 172а, ал. 1, т. 7 АПК и чл. 81 ГПК, вр. с чл. 144 АПК). Следователно, отговорността за разноските се определя едва с крайния акт, с който се решава материалноправния спор или евентуално се туря край на съдебното производство и зависи именно от резултата по тях според правилата на чл. 143 АПК и субсидиарно приложимия чл. 78 ГПК. Разпоредбите предпоставят възмездяването на разноски от разрешаването на спора по същество, защото само в този случай би бил налице съобразим при разпределяне на отговорността правен резултат. Съгласно правилото на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. За да се реализира отговорността за разноски следва самият акт да слага край на делото и с него да приключва съдебният спор. Разпоредбата не намира приложение, когато съответното производство приключва с акт, след който спорът продължава да бъде висящ (както в настоящия случай). При него разноските на страната, включително и за адвокатско възнаграждение ще бъдат възложени при приключване на съдебния процес с оглед изхода на материалноправния спор. Следователно, недопустимо е присъждането на разноски преди разрешаването на делото по същество от съответната инстанция, т.к. такива се дължат с акта, разрешаващ материалноправния спор, съгласно чл. 81 вр. с чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. В случая по отговорността за разноски в настоящото производство следва да се произнесе първоинстанционният съд, при разрешаването на спора по същество. Предвид изложеното, не са налице основанията за възлагане на разноски за адвокатско възнаграждение в тежест на жалбоподателя, поради което искането на " Регина Транс" ООД е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение