Определение № 4204 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3428/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. В. В., чрез адв. К. Я., срещу определение № 880/05.06.2024г. по ч.гр.д.№ 400/24г. по описа на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено първоинстанционното определение на РС Плевен № 4185/18.09.2023г., постановено по гр. дело № 4778/2023г. за прекратяване на производството и изпращането му по подсъдност на Административен съд Плевен. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени в хипотезите на чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1.Допустимо ли е гражданският съд да прекрати делото и да го изпрати по подсъдност на административния съд, приемайки, че дейността на надзорния служител в затвора е административна, когато в исковата си молба лишеният от свобода, въдворен в същия затвор, претендира обезщетение за вреди, причинени от надзорния служител при действия извън правомощията му, без изрична заповед и при особена лична отмъстителност спрямо ищеца? 2. Следва ли гражданският съд преди да разреши въпроса за подведомствеността на спора и съответно да изпрати делото по подсъдност на административен съд, с оглед служебното си задължение по проверка легитимацията на страните, ако констатира при проверката си, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, да укаже на ищеца да отстрани в определен срок нередовността чрез предприемане на действия по конституиране на надлежен ответник? 3. Може ли съдът да приеме, че действията на служител от надзорния състав за охрана на затвора, от когото лишен от свобода претендира обезщетение за причинени му неимуществени вреди, са административна дейност по изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, на основание т.8 от ТП №2/2014г. на ВКС и ВАС? 4. Правилна ли е приетата квалификация по чл.1 ЗОДОВ по иск на лишен от свобода за обезщетение за причинени му неимуществени вреди от служител на затвора или квалификацията следва да е по чл.216, ал.2 или ал.3 ЗМВР, с оглед наведените обстоятелства? 5. По кой процесуален ред и от кой съд следва да се разгледа иск за отговорност за неимуществени вреди, причинени на лишено от свобода лице, спрямо което е извършено нерегламентирано претърсване на лични вещи и му е отнета анатомична възглавница от служител на затвора, който не е специализиран орган по изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ и същият служител е действал без заповед за обиск и претърсване и за когото лишеният от свобода твърди, че е извършил деянието умишлено, съзнателно и целенасочено заради личното си отношение към ищеца? Въпросите се поставят в контекста на оплакването на касатора, че преждевременно и неправилно съдът е квалифицирал исковата претенция по чл. 1 от ЗОДОВ, доколкото соченият от ищеца ответник е физическото лице И. В., а изложените в исковата молба обстоятелствата, които обосновават имуществената му отговорност са, че е причинил вреди на ищеца, действайки извън правомощията си на служител на затвора и поради лична отмъстителност. Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за основателно, по следните съображения: Ищецът Г. В. В. изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в затвора в [населено място]. На 21.08.2023г. е предявил срещу И. В. – главен надзирател в затвора в [населено място], иск за присъждане на обезщетение от 10 000 лева за причинени от В. неимуществен вреди. Съгласно заявеното с исковата молба, фактическото основание на осъдителната претенция е следното: На 28.07.2022г. по разпореждане и под ръководството на ответника, в качеството му на дежурен главен надзирател, била извършена нерегламентирана нарочна проверка на личните вещи на ищеца, при която му била отнета анатомична възглавница. Проверката била извършена без заповед на началника на затвора, липсвал протокол за претърсване и изземване, и в случая компетентни да извършат претърсването били служителите на конвоя към ГДО - Плевен, а не ответника. Отнемането на възглавницата ищецът определя като противоправно деяние, равносилно на кражба и извършено като „отмъщение“ за множеството депозирани от ищеца сигнали срещу ответника до всевъзможни институции. Заявява, че така описаното поведение на ответника нарушава правото му на собственост, правото по чл.122 ЗИНЗС на лично постелъчно бельо и унижава човешкото му достойнство. Твърди, че в резултат от същото търпи вреди от унизително и нечовешко отношение, стрес, психически и физически болки и страдания, загуба на доверие в държавността. Така предявеният иск е бил квалифициран от РС Плевен по чл.1 от ЗОДОВ и с определение № 4185/18.09.2023г. производството по гр.д.№ 4778/23г. е прекратено, а делото - препратено по подсъдност на Административен съд Плевен. С атакуваното определение ОС Плевен е потвърдил подсъдността на спора пред АС Плевен, позовавайки се на разрешенията на ТР № 2/19.05.2019г. по т.д.№ 2/2014г. на ВКС и ВАС. Приел, е че предвид качеството на страните и заявеното с исковата молба, искът има правното си основание в чл. 1 ЗОДОВ. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Вторият въпрос на касатора е от значение за крайния извод на въззивния съд, доколкото правната квалификация на исковата претенция по чл. 1 ЗОДОВ е направена без ищецът да е посочил Държавата, респ. процесуалния й субституент по чл.7 ЗОДОВ като ответник по иска. Според задължителната практика на ВКС ( т. 1 ТР № 1/30.03.2012 ОСГК, ВКС по т.д. № 1/2010 и постановките на т. 5 ТР №1/09.12.2013 на ОСГТК ВКС) процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Надлежните, процесуално легитимирани страни в процеса са лицето, от чието име се води делото ( ищец) и лицето, срещу което се води – ответник. Кои са тези лица следва от заявеното от ищеца спорно право, индивидуализирано и с носителите на правоотношението, от което произтича. Ако е налице неяснота и / или противоречие между обстоятелствената част и петитума на иска, включително несъответствие между обстоятелствата, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице и посочения за ответник, съдът е длъжен да даде срок на ищеца, в който констатираната нередовност бъде отстранена, в т.ч. и чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник. Правната квалификация на иска и съответно преценката на съда по чл. 118, ал.2 ГПК предполагат редовна искова молба, насочена срещу надлежен ответник. Въззивният съд се е отклонил от цитираните разрешения на съдебната практика, като е определил правната квалификация на иска по чл. 1 ЗОДОВ, без соченият от ищеца за ответник да е надлежен такъв по такъв иск, и по нередовна искова молба. Така изводът за подсъдността на спора е преждевременно и затова неправилно формиран. Атакуваното определение, както и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени, а делото – върнато на първоинстанционния съд, който следва да остави исковата молба без движение и даде указания на ищеца да поясни обстоятелствата, при които надзирателят в затвора е осъществил конкретното действие (разпоредил е отнемане на личната вещ на ищеца) и да ги свърже с посочения ответник. Указанията следва да отчитат възможните законови хипотези за обезщетяване на вреди, причинени от надзирател в затвор, при и по повод изпълнение на длъжността му, на лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода, и отговорните в отделните хипотези субекти ( чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 19, ал.2 ЗИНЗС вр. с чл. 216, ал.3 ЗМВР; чл.284, ал.1 ЗИНЗС; чл. 216, ал.2 ЗМВР вр. с чл.1 ЗОДОВ). Едва след изпълнение на дадените указания и при спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес са възможни изводи за допустимостта на иска и подсъдността на спора. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение