Определение № 205 от 22.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1787/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К., пълномощник на М. П. И., срещу определение № 203 от 11.06.2025г. по в.т.д. № 599/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставено без уважение искането й за изменение на решение № 58 от 19.02.2025г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна защита пред въззивната инстанция, позовавайки се на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС, като неправилно е приел, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение в пъти по-нисък размер от определения съгласно Наредба № 1/2004г. минимален размер. Излага съображения, че дори това да се приеме за допустимо, намаляването трябва да е в някакви разумни граници, а не в пъти по-ниски размери и то без реални и обективни критерии за това. Сочи, че дори да се приеме, че съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004г. минимални размери, няма пречка да изхожда от тях като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, като се съобрази и защитаваният материален интерес. Поддържа, че с оглед материалния интерес във въззивното производство следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 6540 лева с ДДС. Излага съображения, че решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС не обхваща хипотезата на оказване на безплатна правна помощ и в тези случаи не се нарушава свободата на договаряне. Поддържа, че Наредба № 1/2004г. е издадена от компетентен орган и следва да бъде съобразена, ако няма изрично причина за изключване. Твърди, че в случая не е направено възражение от застрахователя за прекомерност и искане за прилагане на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за въззивната инстанция в размер на още 3540 лева. Ответникът ЗД „Бул И.“ АД представя отговор, с който оспорва частната жалба. Сочи, че делото не се отличава с голяма правна сложност, поради което присъденото в полза на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение е правилно определено по размер. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. В обжалваното определение въззивния съд е посочил, че с постановеното от него решение № 58 от 19.02.2025г. е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които е осъден да заплати на ищцата застрахователно обезщетение над сумата от 100 000 лева до присъдения с решението размер от 160 000 лева, частичен иск от 200 000 лева, за претърпените от нея неимуществени вреди - болки и страдания вследствие на причинената смърт на баща й П. Б. И., настъпила в резултат на ПТП от 19.08.2020г., и е осъден още да заплати на ищцата законната лихва върху присъденото й обезщетение, считано от 06.08.2021 г. до окончателното му изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение и в частта, обжалвана от ищцата, с която е отхвърлен като неоснователен искът й за законна лихва за периода от 26.08.2020г. до 05.08.2021г. Посочил е, че с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция с решението е прието, че на адв. К. - пълномощник на ищцата М. П. И., следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗА в размер на 3000 лева във връзка с осъществената безплатна адвокатска защита на ищцата в производството пред въззивната инстанция по повод на подадената от ответника въззивна жалба, като за определяне на този размер на възнаграждението въззивният съд е изложил съображения в мотивната част на решението си, които продължава да поддържа. Изтъкнал е, че в разглежданата молба по чл.248 ГПК се иска увеличаване на определения размер на адвокатското възнаграждение и съответно на това присъждане в полза на адв. К. на още 3540 лева /наред с вече присъдените 3000 лева/, за да се достигне сумата от 6540 лева, колкото би се дължало при съобразяване на чл. 7,ал. 2,т. 4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с изменено заглавие ДВ, бр.14 от 2025 г. - Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/. Приел е, че както е посочено и в решението, при определяне на адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, предвидени в посочената наредба, и може да определи размер под тези по наредбата, както е сторил и в случая, отчитайки фактическата и правна сложност на спора пред въззивната инстанция по повод на подадената от ответника въззивна жалба, фактът, че спорни пред същата инстанция във връзка с тези жалба са само размерът на обезщетението за неимуществени вреди и заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, без да е спорен въпросът за установеността на иска по основание, а и до размера му от 100 000 лева. Поради това е намерил, че не следва бъде променян /увеличаван/ определеният с решението размер на адвокатското възнаграждение от 3000 лева и с оглед на това молбата по чл.248 от ГПК е неоснователна. Частната жалба е неоснователна. Настоящият състав намира, че с оглед фактическата и правната сложност на спора във въззивната инстанция дължимият размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за защита срещу подадената от ответника въззивна жалба е правилно определен на 3000 лева. Този размер е съобразен с предмета на производството – първоинстанционното решение е обжалвано от ответника в частта относно присъденото обезщетение за разликата над 100 000 лева до 160 000 лева, спорните пред въззивната инстанция въпроси са били относно справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди и наличието на принос от страна на пострадалия, като пред въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, на което пълномощникът на ищцата не се е явил, а е представил писмено становище, и не са събирани нови доказателства. Искането за присъждане на по-високо възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е неоснователно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, -параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. и др., в която е застъпено становище за несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и е прието, че същите не представляват обвързващи съда правила. Поради това искането на частния жалбоподател за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004г. минимален размер, е неоснователно. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение