Решение № 2632 от 10.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12478/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. У., гражданин на Република Турция, подадена чрез упълномощен адвокат Н. Грошкова, против решение № 34078 от 17.10.2025 г., постановено от Административен съд - София - град, I отделение, 35 състав, по адм. д. № 4946/2025 г. С жалбата се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че в преписката по делото липсват доказателства, удостоверяващи твърдяната проверка на адреса по договора за наем, което поставя под съмнение дали проверката действително е осъществена, а това от своя страна прави изводите на административния орган произволни и недоказани. Счита, че органът е допуснал съществено нарушение на чл. 34 АПК, както и на принципите по чл. 7 и чл. 9 АПК, като не го е уведомил за извършването на проверката и не му е предоставил възможност да се запознае с нейните резултати, и да представи свои доказателства или възражения. По този начин, според касатора, е ограничено правото му на защита, закрепено в чл. 56 от Конституцията и чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/. Изразява становище за липсата на материалноправните предпоставки на чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, защото по делото не е установено нито че договорът е фиктивен, нито че имотът не съществува, нито че чуждият гражданин е имал намерение да представи неверни данни. Претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне при задължително спазване на материалния закон и защитените с Европейската конвенция по правата на човека права. Ответникът – първи секретар в Генерално консулство на Република България в град Бурса, Република Турция, не изразява становище по касационната жалба и в съдебно заседание не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото съдът правилно е установил, че отказът за издаване на виза „Д“ от 15.04.2025 г. на първи секретар на Генералното консулство на Република България в гр. Бурса, Република Турция, е в съответствие с материалния закон. Според участващия по делото прокурор по делото са налице безспорни доказателства, че жалбоподателят е представил невярна информация с цел да бъдат изпълнени формално изискванията на НУРИВОВР и ЗЧРБ, което представлява основание за отказ съгласно чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Като прецени данните по делото и съобрази доводите на страните, настоящият съдебен състав, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 34078 от 17.10.2025 г. е отхвърлена жалбата М. У., гражданин на Република Турция, срещу отказ за издаване на виза „Д“ от 15.04.2025 г., издаден от първи секретар на Генералното консулство на Република България в гр. Бурса, Република Турция. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София – град е констатирал, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, мотивиран е, като са изложени последователно приетите за установени от органа факти, анализирана е относимата правна уредба и формирани са ясни правни изводи. Съдът е извършил анализ на относимата правна уредба и е посочил, че съгласно чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ се отказва издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Обсъдил е и нормата на чл. 30, ал. 2 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/, според която консулските длъжностни лица издават или отказват издаването на виза за дългосрочно пребиваване след разрешение от дирекция „Консулски отношения“ въз основа на мотивирано становище на службите за административен контрол на чужденците в Република България и Държавна агенция „Национална сигурност“ освен в случаите по чл. 35, ал. 2. Съгласуването се извършва по ред и в срокове, определени в инструкция на министъра на външните работи, министъра на вътрешните работи и председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“. При тази нормативна регламентация е приел, че в рамките на производството по издаване на оспорения акт, компетентните административни органи са извършили проверка на адреса по договор за наем на жилище от 09.01.2025 г. и са констатирали, че имотът не се отдава под наем. Според първостепенния съд, при наличието на неопровергани по делото писмо на ДАНС от 25.06.2025 г. и докладна записка на МВР от 21.04.2025 г., се установява хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Като неоснователни са преценени възраженията на жалбоподателя за противоречие на акта с чл. 14 и чл. 2 от протокол 1 към ЕКПЧ, защото от мотивите на процесния отказ се установява, че той не може да докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване, което изключва лишаването му от право на образование. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо постановено, но е неправилно. Касационният съдебен състав не споделя становището на първоинстанционния съд, че по делото е безспорно установено, че чуждият гражданин не може да докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване, респективно е налице основанието чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Становището е необосновано и формирано при допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила. Това е така, защото в мотивите на обжалваното съдебно решение са обсъдени фактическите и правни основания на процесния отказ от 15.04.2025 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза вид „D“/, издаден от първи секретар на Генералното консулство на Република България в гр. Бурса, Република Турция, включително представените по делото писмо на ДАНС от 25.06.2025 г. и докладна записка на ОД-МВР-Пловдив от 21.04.2025 г., без обаче да са изложени съображения дали действително е декларирана невярна информация по отношение на отдавания под наем имот на апликанта и настоящ касационен жалбоподател. Според фактическите основания за издаване на оспорения отказ, от апликанта е предоставена невярна информация, c цел единствено да бъдат изпълнени формално изискванията на НУРИВОВР и ЗЧРБ, за получаването на виза и последващо право па пребиваване в РБ, като при проверка с установено, че "собственичката на имота" не го е отдавала под наем на апликанта. Съгласно цитираното писмо с рег. № М-6912 от 25.06.2025 г., апликантът не е идентифициран като заплаха за националната сигурност, но попада в хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, защото при извършена проверка на посочения адрес за настаняване е било установено, че "домакинът" на имота не го е отдавала под наем на чуждия гражданин. Изложено е, че е предоставена невярна информация, c цел да бъдат изпълнени формално изискванията на ЗЧРБ и НУРИВОВР. Извършената проверка в рамките на съгласувателната процедура № 359/10.03.2025 г., е обективирана в докладна записка от 21.03.2025 г., според която на същата дата е извършена проверка на адрес: гр. Пловдив, [адрес]. В докладната записка е отразено, че в съгласувателната процедура е посочено, че апликанта ще пребивава на адрес: гр. Пловдив, [адрес], като за домакин на чуждия гражданин било посочено лицето доцент доктор Е. А. – ректор във [заличен текст] – [населено място]. При проведения разговор с г-жа А., същата е заявила, че не притежава жилище на адрес: гр. Пловдив, [адрес], както и че не е подписвала договор за наем с чуждия гражданин. Поради това в докладната записка е вписано, че от извършената проверка на адрес: гр. Пловдив, [адрес] не се придоби информация да се предоставя жилище на турския гражданин. Настоящият съдебен състав констатира, че по делото са представени два договора за наем, съответно от 09.01.2025 г. и от 09.09.2024 г., както и съответните декларации, като в нито един от посочените документи като собственик на отдаваните имоти/наемодател/домакин не фигурира описаното в докладната записка лице доцент доктор Е. А.. Първият договор за наем е подписан от И. М. Ч., като наемодател, и С. С. Е., като пълномощник на наемателя М. У., за имот, находящ се на адрес: гр. Пловдив, [адрес]. Във втория договор за наем фигурират лицата Х. Ю. Х., като наемодател, и С. С. Е., като пълномощник на наемателя М. У., с адрес на имота: [населено място], област Кърджали. Приложени са декларации съответно от И. М. Ч. и Х. Ю. Х., като по делото липсва пълномощно, издадено от последния на Х. Ю. Х. с права да отдава под наем собствения му имот. Единственият документ, приложен по административната преписка, в който фигурира името на доцент доктор Е. А., е издаденото от нея уверение с № 194 от 18.10.2024 г. /л. 51 от първоинстанционното дело, гръб/, в което е положила подпис в качеството си на ректор във [заличен текст] – [населено място]. В хода на съдебното производство не е установен спорният по делото въпрос, а именно дали в някой от документите, представени в производството по издаване на виза, доцент доктор Е. А. е била посочена от самия жалбоподател като наемодател/домакин и ако е била вписана като такъв, за кой адрес се отнася вписването. Приложеното по административната преписка заявление /л. 49 от първоинстанционното дело/ е на турски език и не позволява установяването на посочените релевантни за производството факти. При това положение първостепенният съд е лишил процесуалния представител на жалбоподателя от възможността да докаже тезата си, че не са били налице предпоставките на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила в конкретния случай е съществено, защото е осуетило правото на жалбоподателя да организира защитата си и да опровергае мотивите на ответния административен орган. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на обжалваното решение са осъществени съществени нарушения на съдопроизводствените правила и същото е необосновано, които налагат отмяна на оспорения съдебен акт и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото първостепенният съд следва да укаже на административния орган да окомплектова преписката по издаване на процесния отказ със заявлението на М. У. от 28.02.2025 г., преведено на български език, както и да представи доказателства, от които да е видно дали доцент доктор Е. А. действително е била посочена от апликанта като собственик на жилище, което му е било отдадено под наем, респективно като "домакин". На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 и т. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,