Определение № 188 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2193/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу определение на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлена молбата му за изменение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на постановеното от същия съд въззивно решение относно разноските, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Отговор на частната жалба не е подаден. С първоинстанционното решение изцяло е бил отхвърлен предявеният от ищеца З. Л. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26000 лв., заедно със законната лихва. По жалба на ищеца с въззивното си решение САС е уважил иска до размер на 10000 лв. и е потвърдил (независимо от липсата на изричен диспозитив, доколкото същата има характера на очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК) първоинстанционното решение относно отхвърлената над този размер част от иска. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА е осъдил ответника да заплати на упълномощения от ищеца адвокат възнаграждение за двете инстанции общо в размер на 1992 лв. с включен ДДС. С молбата си по чл. 248 ГПК ответникът е изложил съображения, че минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА е в размер на 503.85 лв. без ДДС за една инстанция – определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ на база общия размер на иска и след намаляването му пропорционално на уважената част от същия. Насрещната страна не е изразила становище по молбата. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в случая размерът на възнаграждението следва да се определи на база само уважената част от иска и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от наредбата, или 830 лв. за една инстанция, без ДДС. Извода си е мотивирал със съображенията, че в специалната хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението е лично вземане на упълномощения адвокат, а не вземане на представляваната страна за сторените от нея разноски, поради което е изключено приложението на общите правила по чл. 78 ГПК, в частност съобразяването на съотношението между уважената и отхвърлената част от иска. По съществения за настоящото частно производство въпрос е налице последователна практика на ВКС (изразена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК по ч. гр. д. № 84/2019 г. на IV г. о., споделена впоследствие от други състави на ВКС, напр. по ч. т. д. № 138/2019 г. на I т. о., ч. т. д. № 2761/2019 г. на II т. о.), съгласно която в случаите по чл. 38, ал. 2 ЗА при частично уважен иск възнаграждението се определя въз основа на цената на предявения иск по реда на НМРАВ, като така изчисленото минимално възнаграждение се редуцира съразмерно на уважената (респ. отхвърлената, съобразно процесуалното качество на представляваната страна) част от иска. Обжалваното определение, с което е прието, че в същите хипотези правилата по чл. 78 ГПК не намират приложението, противоречи на така установената практика, поради което следва да бъде отменено, като молбата по чл. 248 ГПК следва да бъде уважена като основателна. С тези мотиви съдът