Определение № 8270 от 22.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7062/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по частна жалба, подадена от М. Б. А., [ЛНЧ], гражданин на Тунис, роден на [дата], чрез адв. Б. Кръстевич, САК, против Определение № 26685 от 02.07.2026 г., постановено по адм. д. № 7912/ 2026 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата на лицето срещу Разпореждане за допускане на предварително изпълнение на Заповед № 96276 от 17.06.2026 г. на Директора на Дирекция „Миграция“ при МВР, с която на чужденеца е наложена принудителна административна мярка „отнемане на правото на продължително пребиваване на чужденец в Република България“.

С частната жалба се настоява, че определението е неправилно. Твърди се, че същото е необосновано, тъй като единствените мотиви, с които е отхвърлено искането, са, че ако България не спази чл. 24и, ал. 19 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), то съществува риск Европейската комисия да отправи препоръки за вземане на специални мерки, която теоретична възможност съдът е извел от § 29 от Преамбюла на Регламент (ЕС) 2016/399, както и че разпоредбата на чл. 24и, ал. 19 от ЗЧРБ е императивна, поради което и предварителното изпълнение е законосъобразно. Частният жалбоподател настоява, че съдът не е взел предвид Директива (ЕС) 2024/1233 за разрешенията за работа, която счита, че има директен ефект за България поради пропуска да бъде транспонирана и съответно, че има примат над чл. 24и, ал. 19 от ЗЧРБ. При тези съображения възразява, че разпореждането за предварително изпълнение е неправомерно, с оглед на което, предвид изложените доводи, иска отмяна на определението и отмяна на разпореждането за предварително изпълнение на заповедта.

Ответникът не изразява становище по частната жалба.

Върховният административен съд, състав на Четвърто отделение, намира частната жалба за допустима, като подадена в срок и от надлежна страна.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Съображенията за това са следните:

Предмет на контрол в производството пред първоинстанционния съд е разпореждане за допускане на предварително изпълнение на Заповед № № 96276 от 17.06.2026 г. на Директора на Дирекция „Миграция“ при МВР, с която на чужденеца е наложена принудителна административна мярка „отнемане на правото на продължително пребиваване на чужденец в Република България“.

С обжалваното определение съдът в производство по чл. 60, ал. 5 АПК е отхвърлил жалбата на М. Б. А., гражданин на Тунис, роден на [дата]., срещу разпореждане за допускане на предварително изпълнение на Заповед № 96276 от 17.06.2026 г. на Директора на Дирекция „Миграция“ при МВР. Видно от обстоятелствената част на заповедта, Б. М. А. е със статут на продължително пребиваващ в Република България чужденец до 26.06.2027 г. въз основа на решение № 1108156 от 25.06.2024 г. на основание чл. 24и от ЗЧРБ.

Съдът е приел, че жалбата е допустима за разглеждане по реда на чл. 60, ал. 5 от АПК, като е счел, че поради нарушение на чл. 14, ал. 2 от АПК, следва срокът за подаването ѝ да се счита за спазен и е изложил обосновани мотиви за това, които настоящият състав споделя. (В този смисъл Определение № 6546 от 15.06.2026 г. по адм. д. № 5418/ 2026 г., ІV отд. на ВАС и др.).

За да приеме искането за неоснователно, съдът е изложил, че предварителното изпълнение е мотивирано с оглед защитата на особено важни държавни и обществени интереси и за изпълнение задълженията на Република България, произтичащи от присъединяването ѝ към Шенгенското пространство, което е счел за достатъчно като мотив за приложението на чл. 60, ал. 1 от АПК. Пресъздал е съдържанието на § 29 от Преамбюла на Регламент (ЕС) 2016/399 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно Кодекс на Съюза за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) и § 13 от Преамбюла на Регламент (ЕС) № 1053/2013 г. на Съвета и в контекста на съдържанието им е стигнал до извод, че административният орган законосъобразно е разпоредил предварително изпълнение на акта.

Съдът е продължил, че периодът на пребиваване на чужденеца на територията на страната ни, работата при един и същ работодател и положителната му оценка за възложените трудови функции са непротивопоставими на законосъобразното ограничаване на личните права и законни интереси на жалбоподателя с оглед нормативно признатия защитен обществен интерес.

На последно място, съдът е приел, че липсват твърдения, а и не са ангажирани доказателства за евентуално настъпване на значителни или трудно поправими вреди в резултат от допуснатото предварително изпълнение.

При така изложените съображения съдът е отхвърлил жалбата срещу допуснатото предварително изпълнение на заповедта.

Определението е неправилно.

Обжалваното пред първоинстанционния съд разпореждане по чл. 60, ал. 1 АПК е включено в заповед по чл. 40, ал. 1, т. 1, във връзка с отпадане на основанията по чл. 24и, ал. 1 ЗЧРБ, която заповед не е с допуснато по силата на закон предварително изпълнение и органът разполага с правомощие да постанови разпореждане по чл. 60, ал. 1 АПК за предварителното ѝ изпълнение, както е сторил в случая.

Съобразно текста на чл. 60, ал. 2 разпореждането, с което административният орган допуска предварително изпълнение, се мотивира. Според разпореждането България, считано от 01.01.2025 г., е присъединена към Шенгенското пространство, поради което са необходими превантивни мерки за недопускане на нарушение на Шенгенското законодателство и произтичащото от него свободно придвижване на хора и предварителното изпълнение следва да бъде допуснато с оглед защитата на особено важни държавни и обществени интереси и за изпълнение ангажиментите на България, произтичащи от присъединяването ѝ към Шенгенското пространство. Съдът е приел тези мотиви, без да отчете, че същите са бланкетни и не са обвързани с конкретния случай, т.е. че не е изпълнено изискването на чл. 60, ал. 2 АПК.

На следващо място, съдът е приел, че няма твърдения и не са ангажирани доказателства за вреди, противопоставими на обществения интерес, без да съобрази, че в случая с жалбата се настоява, че разпореждането, срещу което е насочена, е незаконосъобразно, с оглед на което на практика се иска неговата отмяна като такова. Същевременно с предварителното изпълнение на заповедта са нарушени трудовите права на лицето, допуснато до пазара на труда в България още през 2022 г. и доказало през четирите си години работа своето отговорно изпълнение на трудовите функции, потвърдено от работодателя му, което само по себе си сочи на вреди. Освен това, предварителното изпълнение на невлезлия в сила административен акт, т.е. преди да е извършена преценка за неговата законосъобразност, изисква това предварително изпълнение да бъде задълбочено и надлежно обосновано, което в случая не е налице. Със съображение 56 по дело С 605–23 СЕС е посочил, че член 47, първа алинея от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която въз основа на възможността, предвидена в член 273, първа алинея от Директивата за ДДС, ограничава обхвата на съдебния контрол, упражняван в рамките на искане за спиране на предварителното изпълнение на принудителна административна мярка с наказателен характер, само до наличието на значителни или трудно поправими вреди, които би причинило това предварително изпълнение, като изключва всякаква възможност сезираният с това искане съд да прецени дали то е обосновано от правна и фактическа страна с доводи, които на пръв поглед могат да разкрият незаконосъобразността на разглежданата мярка.

Предвид горното и с оглед обстоятелството, че на 30.04.2024 г. в ОВ е обнародвана Директива (ЕС) 2024/1233 на Европейския парламент и на Съвета от 24 април 2024 година относно единна процедура за кандидатстване на граждани на трети държави за единно разрешение за пребиваване и работа на територията на държава членка и относно общ набор от права за работници от трети държави, законно пребиваващи в държава членка (Директивата), съдът при твърдение за незаконосъобразност на разпореждането е следвало да извърши преценка за съответствието му с материалния закон и в случая с приложимото европейско законодателство. Основателно е в тази връзка възражението на частния жалбоподател, че следва да бъде съобразена цитираната директива, която понастоящем е с директен ефект и се прилага с предимство пред противоречащото ѝ национално законодателство. Съгласно чл. 18, § 1 от Директивата същата е следвало да бъде транспонирана до 21.05.2026 г. Служебна справка установява, че е изготвен проект за изменение на ЗЧРБ с цел транспониране на Директивата, подложен е бил на обществени консултации, но не е разгледан все още от Народното събрание. Изтичането на срока за транспониране налага нейния директен ефект, тъй като чл. 24и, ал. 19 от ЗЧРБ противоречи на Директивата и по – специално на чл. 11 от същата, тъй като съгласно § 4 на чл. 11 безработицата сама по себе си не представлява основание за отнемане на единно разрешение, при условие че:

а) общият период на безработица не надвишава три месеца в рамките на срока на валидност на единно разрешение или шест месеца, ако гражданинът на трета държава е притежавал единно разрешение в продължение на повече от две години;

б) началото и когато е приложимо, краят на всеки период на безработица се съобщават на компетентните органи на съответната държава членка в съответствие с приложимите процедури.

Чрез дерогация от първа алинея, буква а), държавите членки могат да допуснат притежател на единно разрешение да бъде безработен за по-дълъг период.

За целите на първа алинея, буква б) държавите членки определят дали гражданинът на трета държава или работодателят на гражданина на трета държава уведомява компетентните органи.

За периоди на безработица, по-дълги от три месеца, държавите членки могат да изискат от притежателите на единно разрешение да представят доказателства, че разполагат с достатъчно средства, за да се издържат, без да ползват системата за социално подпомагане на съответната държава членка.

Ако безработен притежател на единно разрешение намери нов работодател в рамките на допустимия период на безработица, посочен в настоящата алинея, и ако държава членка обвързва започването на ново трудово правоотношение с някое от условията, посочени в параграф 3, тя допуска притежателят на единно разрешение да остане на нейна територия, докато компетентните органи направят проверка на изпълнението на условията, посочени в параграф 3, дори ако допустимият период на безработица е изтекъл.

5. Когато срокът на валидност на единното разрешение изтече по време на процедурата за подновяване, държавите членки допускат гражданинът на трета държава да остане на тяхната територия, ако този гражданин на трета държава членка е притежател на единно разрешение, докато компетентните органи вземат решение по заявлението за подновяване.

Текстовете на Директивата сочат, че приложената от административния орган норма на чл. 24и, ал. 19 от ЗЧРБ е в противоречие с европейското законодателство, поради което самата принудителна мярка на пръв поглед е вероятно незаконосъобразна. СЕС указва в съображение 52 от дело С 605-23, както и в други свои решения, че съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите от това право, в качеството си на орган на държава членка е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение всякаква разпоредба от националното право, противоречаща на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, в разглеждания от него спор (решение от 12 декември 2024 г., Getin Holding и др., C‑118/23, EU:C:2024:1013, т. 76 и цитираната съдебна практика). Наличните по делото доказателства установяват, че в случая чужденецът отговаря на условията, разписани с Директивата, като вкл. е подал Заявление – декларация след прекратяване на трудовото си правоотношение за регистрация в Дирекция „Бюро по труда“ – Възраждане, София към Агенция по заетостта (л. 9), позовавайки се изрично на Директивата. М. А. Б. има сключен първи трудов договор в Република България от 10.02.2022 г. Има положително становище от 19.06.2024 г. от Агенция по заетостта относно наличие на основание за предоставяне на достъп до българския пазар на труда с „Единно разрешение за пребиваване и работа“ за срок от три години, както и Допълнително споразумение от 15.03.2024 г. за удължаване срока на трудовия договор с три години. Единното разрешение за пребиваване и работа на лицето е до 16.09.2026 г. Първоинстанционният съд е следвало да анализира събраните по делото доказателства и да съобрази относимите разпоредби, като едва тогава да се произнесе по законосъобразността на обжалваното пред него разпореждане. Още повече, че при евентуално незаконосъобразна мярка, то на по - голямо основание се явява незаконосъобразно разпореждането за предварителното ѝ изпълнение. Като не е сторил това, съдът е постановил неправилно определение.

С оглед изложеното, определението следва да бъде отменено, а в резултат да бъде отменено и допуснатото предварително изпълнение, разпореждането за което не е надлежно мотивирано и противоречи на приложимото европейско законодателство.

Независимо от изхода от спора, доколкото от частния жалбоподател не се претендират разноски, съдът не се произнася за такива.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Четвърто отделение,