Решение № 3841 от 06.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 106/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на Ц. К. Ц., чрез пълномощник адв. М. Колев от ВАК, срещу Решение № 12302/11.11.2025 г., постановено по адм. дело № 2114/2025 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата срещу Решение № 2153-03-147 от 11.08.2025 г. на Директора на Териториално поделение на националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Варна и потвърденото с него разпореждане [номер]/07.04.2025 г. на Ръководител ПО при ТП на НОИ – Варна, обективиращо отказ за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

В защита на накърнените си права, оспорващият изрично се позовава на чл.4, ал.1, чл.56, чл.58, ал.1, чл. 117, ал.1 от Конституцията на Република България; чл.6, т.1, чл.13, чл.14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС); Решение ЕСПЧ от 10.05.2011 г. по Дело Фингър срещу България; чл.1, чл.17, т.1, чл.21, чл. 47 и чл. 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС); чл.2, чл.4 §3, ал.2, чл.19, ал.2 ДЕС – Решение на СЕС, Дeло Andrea Francovich v.Italian State (C-6/90 и C-9/90), т.2 ТР № 4/22.04.2004 г. на ОС на ВАС по тълк. д. № 4/2004 г., чл.6, ал.1 – ал.5 от АПК; чл. 68, ал.3, §9, ал.1 от ПЗР на КСО и Решение № 10/29.05.2018 г. по к.д. № 4/2017 г. Наведените в касационната жалба възражения относно неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК.

Въведено е искане да се установи противоречие на разпоредбата на чл. 15, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) с норми от по-висок ранг, като чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове, чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 17, ал. 3, чл. 56, чл. 57 от Конституцията на Република България и нормите от европейското право. Развити са съображения за наличие на колизия между две правни норми в един и същи законов акт – Кодекса за социално осигуряване: разпоредбата на §1, т. 12 от Допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване с нормата на § 9, ал. 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване, в съотношение обща към специална норма.

Иска се касационната инстанция да приложи европейските правозащитни стандарти за обективно, справедливо и ефективно съдопроизводство и да отмени обжалваното решение, като вместо него постанови друго по съществото на спора, с което да отмени издадения индивидуален административен акт. Алтернативно се претендира делото да бъде върнато на друг състав на първоинстанционния съд за повторно, валидно разглеждане по същество на искането за обективна и справедлива защита срещу отреченото материално право на оспорващия на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 68, ал.3 КСО от страна на националните пенсионни власти. На основание чл. 78, ал.1 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК се иска присъждане на сторените разноски в производството за двете инстанции.

Ответникът – директор на ТП на НОИ – Варна, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт Е. Лазарова, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира изводите на първоинстанционния съд за обосновани и съответни на приложимите материалноправни норми. Счита, че не са налице касационни отменителни основания, поради което първоинстанционният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение № 2153-03-147 от 11.08.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Варна, с което е отхвърлена жалбата на Ц. К. Ц. срещу разпореждане [номер]/07.04.2025 г. на Ръководител ПО при ТП на НОИ – Варна, с което по заявление вх. № 2113-03-1549/19.06.2024 г., на основание чл. 68, ал. 3 КСО, на оспорващия е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, тъй като при изискуем 15 години действителен осигурителен стаж, има действителен осигурителен стаж 11 г. 03 мес. 09 дни.

След анализ на съвкупния доказателствен материал от първоинстанционния съд е прието за установено, че производството по издаване на оспорения акт е започнато по заявление на Ц. К. Ц. с вх. № 2113-03-1549/19.06.2024 г. за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО.

След извършване на справки и обсъждане на представени доказателства, с разпореждане [номер]/23.12.2024 г. на ръководител ПО при ТП - Варна на НОИ на оспорващия е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ), тъй като при изискуем 15 години действителен осигурителен стаж, има действителен осигурителен стаж 10 г. 09 мес. 20 дни. В разпореждането е възпроизведена легалната дефиниция на "действителен стаж", като е посочено, че съгласно изменението на чл. 15, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), в сила от 07.04.2017 г., при преценяване на правото на пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО осигурителният стаж не се превръща към трета категория труд.

В законово определения по чл. 117 КСО срок, на 27.01.2025 г. Ц. К. Ц. обжалва разпореждането пред директора на ТП на НОИ - Варна с искане за отмяната му, като настоява, че отговаря на изискванията за възраст и стаж за отпускане на ЛПОСВ. С Решение № 2153-03-28/17.02.2025 г. на Директора на ТП - Варна на НОИ е отменено разпореждане [номер]/ 23.12.2024 г. на ръководител ПО при ТП - Варна на НОИ, като административната преписка е върната на ръководител ПО при ТП - Варна на НОИ, с указание по прилагането на закона, съобразно мотивите в решението - да бъде установена по безспорен начин продължителността на осигурителния стаж на жалбоподателя при осигурителя ТКЗС "Орловец" - [населено място], както и продължителността на общия му осигурителен стаж, въпреки подадената декларация вх. № 2113-03-1549#3/07.10.2024 г., с която Ц. К. Ц., декларира, че няма друг непредставен осигурителен стаж, вкл. и стаж, положен в чужбина и установеното служебно обстоятелство, че Ц. К. Ц. е бил назначен за ликвидатор на ТКЗС "Орловец" - [населено място] с Решение от 04.12.1992 г. по ф. д. № 335/1990 г. на ВОС.

След издаване на исканото Удостоверение обр. УП-13 от Началник сектор "Осигурителен архив" в ТП – Варна на НОИ, в което е удостоверен осигурителен стаж на жалбоподателя в ТКЗС – [населено място] от ръководител ПО при ТП - Варна на НОИ е издадено разпореждане [номер]/07.04.2025 г., с което отново е отказано отпускане на ЛПОСВ по чл. 68, ал. 3 КСО, тъй като при изискуем 15 години действителен осигурителен стаж, има действителен осигурителен стаж 11 г. 03 мес. 09 дни. В разпореждането е цитирана разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, която дава определение за "действителен стаж". Посочено е, че от 07.04.2017 г. е в сила изменението на чл. 15, ал. 4 НПОС, съгласно което при преценяване на правото на пенсия по чл. 68. ал. 3 КСО, осигурителният стаж не се превръща към трета категория труд.

Отделяйки спорното от безспорното, от първоинстанционния съд е изведено, че към момента на подаване на заявлението оспорващият е навършил изискуемата възраст от 67 години по чл. 68, ал.3 КСО, т. к. е на [възраст].

Първоинстанционният съд намира, че по безспорен начин е установена продължителността на осигурителния стаж на оспорващия, като правилно по продължителност и категории пенсионният орган определя осигурителния стаж на оспорващия, а именно:

• от 29.09.1976 г. до 11.10.1978 г. - 02 г. 00 мес. 13 дни, трета категория - "срочно служещ", наборна служба, съгласно Военно-отчетна книжка № 035092/10.10.1976 г., издадена от поделение 90440, гр. Балчик;

• от 10.11.1978 г. до 31.07.1979 г. - 00 г. 08 мес. 21 дни - на длъжност "тракторист" при осигурителя ДДС "Шерба", съгласно Удостоверение за осигурителен стаж обр. обр. УП-3 изх. № 253/20.03.2003 г., издадено от ДДС "Шерба", [населено място], и Констативен протокол № КП-5-03-01721187/15.10.2024 г. на контролен орган в ТП- Варна на НОИ - втора категория на осн. т. 30 "в" от ПКТП;

• от 01.12.1979 г. до 31.07.1987 г. - 07 г. 08 мес. 00 дни - на щатна длъжност в Окръжно управление на МВР - Варна, първа категория, съгласно удостоверение за осигурителен стаж образец УП-Е изх. № 3658/01.09.1987 г., издадено от МВР-ОУ-Варна;

• от 01.07.1992 г. до 31.07.1992 г. - 00 г. 01 мес. 00 дни - в ТКЗС - [населено място] - трета категория;

• от 01.09.1992 г. до 30.09.1992 г. - 00 г. 00 мес. 19 дни - в ТКЗС - [населено място] - трета категория;

• от 01.10.1992 г. до 01.02.1993 г. - 00 г. 04 мес. 00 дни - в ТКЗС - [населено място] - трета категория;

• от 04.03.2003 г. до 31.03.2003 г. - 00 г. 00 мес. 27 дни - при осигурителя "Хермес", ЕИК 103051660, съгласно данните от Регистъра на осигурените лица - трета категория;

• от 07.07.2004 г. до 20.08.2004 г. - 00 г. 01 мес. 14 дни - при осигурителя "Андора Ууд Панел Индъстри", ЕИК 118552352, съгласно данните от Регистъра на осигурените лица - трета категория;

• от 04.04.2005 г. до 09.06.2005 г. - 00 г. 02 мес. 05 дни - при осигурителя "Каолин" АД, ЕИК 827182866, съгласно трудова книжка № 416411/04.04.2005 г., издадена от "Каолин" АД, [населено място] - трета категория.

Според правилните фактически установявания на пенсионния орган стойностите на осигурителния стаж на оспорващия са: 07 г. 08 мес. 00 дни от първа категория; 00 г. 08 мес. 21 дни от втора категория; 02 г. 10 мес. 18 дни от трета категория.

Общ осигурителен стаж - 16 г. 06 мес. 24 дни, с превръщане от първа и втора категория в трета категория труд.

Стаж от първа, втора и трета категория - 11 г. 03 мес. 09 дни, без превръщане от първа и втора категория в трета категория труд.

Посочената продължителност на осигурителния стаж и съответната категория, при която е положен трудът не се оспорват, предвид изричното изявление от процесуалния представител на оспорващия, направено в открито съдебно заседание, проведено на 14.10.2025 г.

В контекста на изложеното, първоинстанционният съд намира, че спорът се концентрира върху въпроса дали оспорващият има 15 години действителен осигурителен стаж, и в частност следва ли да се превърне стажът от първа и втора категория в трета категория труд, при преценката на действителния осигурителен стаж по чл. 68, ал. 3 КСО.

При анализа на приложимата материалноправна уредба, първоинстанционния съд приема, че разпоредбата на чл. 68, ал. 3 КСО установява придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от лица, които поради различни причини не могат да изпълнят изискванията за придобиване на право на пенсия по общия ред - наличие на осигурителен стаж по чл. 68, ал. 1-2 КСО, но са навършили по-висока от общата възраст за пенсиониране (което предполага по-малка вероятност от придобиване на още стаж), да могат да се пенсионират при наличието на един минимално изискуем придобит действителен осигурителен стаж от 15 години. Изложени са съображения, че разпоредба на чл. 68, ал. 3 КСО предвижда по-облекчени, преференциални условия за пенсиониране с изискването за по-малък размер на осигурителния стаж, но по отношение на който е поставено условието да е действителен осигурителен стаж. Развити са мотиви, че не случайно законодателят е поставил изискването същият да бъде действителен, както и да не се извършва превръщане на стаж от първа и втора категория в трета, т. к. в противен случай отпускане на въпросната пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО би било при още по-благоприятни условия за тези лица, спрямо лицата, с право на пенсия за общ осигурителен стаж по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 КСО, които са работили по-дълъг период от календарно време, и при по-голям принос в държавното обществено осигуряване, каквато не е целта на разпоредбата на чл. 68, ал. 3 КСО.

По отношение приложението на разпоредбата на чл. 104, ал. 2 КСО, регламентираща съотношенията при превръщане на осигурителен стаж от първа и втора категория труд към трета категория при отпускане на ЛПОСВ, първоинстанционният съд приема, че не следва да бъде разглеждана изолирано от регламентираното в нормата на чл. 68, ал. 3 КСО, във вр. с § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО.

Релевираната теза от оспорващия, че разпоредбата на чл. 15, ал. 4 НПОС (според която, осигурителният стаж се превръща в трета категория само при преценяване на правото на ПОСВ по чл. 68, ал. 1 и 2 КСО) противоречи на нормата на чл. 104, ал. 2 КСО и на основание чл. 15, ал. 3 от Закона за нормативните актове (ЗНА) не следва да се прилага, т. е. и в хипотезата на чл. 68, ал. 3 КСО следва да се извърши превръщане на осигурителния стаж по реда на чл. 104, ал. 2 КСО, първоинстанционният съд намира за неоснователна.

Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд приема, че обжалваното решението е постановено от компетентен орган, в надлежна форма, при спазване на процесуалните правила, правилно приложение на материалния закон и съответствие с целта му.

Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно.

Неоснователни са наведените от касатора доводи, че от съда не е извършена пълна, всестранна и обективна преценка на съвкупния доказателствен материал, с което е нарушен принципа на обективната истина и справедлив съдебен процес от независим и безпристрастен съд.

В хода на производството пред Административен съд – Варна, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд е събрал и ценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК.

Неоснователни са наведените от касатора доводи за материална незаконосъобразност на първоинстанционното решение, с което е отхвърлено оспорването срещу издадения административен акт по чл. 68, ал.3 КСО, във връзка с чл. 15, ал. 4 от НПОС. Съгласно чл. 68, ал. 3 от КСО, в случай че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст.

Легална дефиниция за понятието „действителен стаж“ е дадена в приложимата разпоредбата на §1, т.12 от ДР на КСО, съгласно която това е действително изслуженото календарно време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл. 7 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски.

Съгласно възприетите принципи на осигурителната система, за да бъде признат един период за действителен стаж, лицето следва да е упражнявало трудова дейност. Това разграничение е необходимо, тъй като понятието осигурителен стаж е широко понятие според КСО.

Понятието действителен осигурителен стаж е с много по-тесен обхват, има много по-тясно приложно поле и е от значение единствено в изрично уредените от закона случаи при преценяване правото на пенсия за трудова дейност - пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал.3 КСО и пенсия за инвалидност поради общо заболяване, трудова злополука или професионална болест.

Този законодателен подход не е случаен. Той отразява спецификата на пенсиите за трудова дейност, чието предназначение е да осигурят заместващ доход на лицата, упражнявали трудова дейност, с достатъчен принос към осигурителната система.

Предвид изложеното, материалният закон е приложен правилно, като осигурителният стаж в размер на 11 г. 03 мес. 09 дни не е превърнат от първа и втора в трета категория труд по реда на чл. 104, ал. 1 КСО.

По отношение на направеното искане да се установи противоречие на разпоредбата на чл. 15, ал. 4 НПОС с норми от по-висок ранг, като чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове, чл. 1, ал. 1 и ал. 2, чл. 17, ал. 3, чл. 56, чл. 57 от Конституцията на Република България и нормите от европейското право, следва да се посочи, че в рамките на касационното производство по АПК инцидентният контрол за законосъобразност на подзаконов нормативен акт е недопустим. В този смисъл настоящият състав не разполага с правомощието да преценява валидността и законосъобразността на разпоредба от подзаконов нормативен акт с цел отмяна/прогласяване нищожността на същата. Дефинираният в Решение № 78/12.07.1973 г. по гр. дело 58/73 г. на ОСГК на ВС институт на косвения съдебен контрол, като правомощие в рамките на задължението за преценка на правопораждащите факти, дава възможност на съда да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения, намира приложение само в гражданския процес, имащ за предмет граждански правоотношения, спрямо които един административен акт е възможно да представлява факт с правно значение. Израз на необходимостта за установяване на относимите към гражданскоправния спор факти е създаването на изричната правна норма на чл. 17 ГПК. Аналогична разпоредба в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, т. к. възможността за съдебен контрол относно действителността на административните актове е предвидена изрично като безсрочна в чл. 149, ал. 5 АПК. Въвеждането на хипотезата за право за оспорване на административните актове с искане за обявяване на тяхната нищожност е именно поради необходимостта да бъде осигурена законност на актовете на администрацията, но и правната стабилност чрез зачитането на тяхното действие до изричното им обявяване за нищожни.

В случай на установяване от съда, че дадена разпоредба противоречи на акт от по-висш нормативен ранг, следва да остави същата неприложена, с оглед контролно-отменителните си правомощия по съществото на спора. Предвид липсата на противоречие на разпоредбата на чл. 15, ал. 4 НПОС с норми от по-висок ранг, изводите на първоинстанционния съд са правилни.

Първоинстанционният съд обосновано приема за несъстоятелно възражението на оспорващия за противоречие на разрешението, дадено с нормата на чл. 68, ал. 3 КСО с Хартата на основните права на ЕС, доколкото в конкретния случай не би могъл да намери приложение Регламент № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност в ЕС поради липса на трансграничен елемент в правния спор.

Съгласно чл. 51, ал. 1 от Хартата за основните права на ЕС (ХОПЕС), определящ обхвата на приложното й поле, разпоредбите на хартата се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. ХОПЕС не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. Това определя приложимост на разпоредба от ХОПЕС единствено и само когато юрисдикция на държава-членка прилага в конкретното национално производство норма от правото на ЕС, различна от Хартата. Следователно, за да бъде Хартата приложима по дело пред национален съд, предметът на делото трябва на друго основание да попада в приложното поле на правото на ЕС. Когато не е възможно да се установи връзка на делото с правото на ЕС, държавите - членки на ЕС нямат задължение да прилагат Хартата.

Прогласените в Хартата основни права на ЕС се прилагат в държава-членка само при наличие на реална връзка с право на Съюза, различно от Хартата (в този смисъл Определение на Съда (шести състав) от 3 юли 2014 г., Liliana Tudoran и др. срещу SC Suport Colect SRL, C-92/14, т. 43-48; Решение на Съда от 8 маи? 2014 г., Pelckmans Turnhout NV срещу Walter Van Gastel Balen NV и др., C-483/12, т. 20; Определение на съда от 1 март 2011 г., Claude Chartry срещу Белгийската държава, C-457/09, т. 22-25).

В процесния случай приложими за спорното осигурително правоотношение, обуславящо възникване правото на пенсия, са националните правни норми.

В контекста на изложеното, посочените от касатора решения досежно отговорността sui generis за вреди, причинени вследствие на нарушение на правото на Съюза от националния съд, установена от Съда в решения Frankovich (C-6/90 и C-9/90), Brasserie du Pécheur (C-46/93 и C-48/93) и Köbler (C-224/01), са неотносими в конкретната хипотеза по преценка условията за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при непълен осигурителен стаж.

Ирелевантно към предмета на спора е позоваването в касационната жалба на Решение от 10 май 2011 г., постановено по Дело Фингър срещу България (Жалба №. 37346/05), което се отнася до необоснованата продължителност на гражданското производството пред българските съдилища и изискването за разумен срок, съгласно член 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС.

Наведените доводи досежно относимостта на Решение на Съда на ЕС от 19 ноември 1991 година по съединени дела C 6/90 и C 9/90 са неоснователни, предвид предмета на преюдициалното заключение относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател (ОВ L 283, стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 197).

В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за законосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане, обективиращо отказ за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал.3 КСО.

При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение в ненормирани от закона насоки или в отклонение от правилата на формалната и правна логика.

Предвид изложеното, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,