Определение № 183 от 13.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1421/2022 г.
ВКСII гражданско отделение13.09.2022 г.докладчик Никова
Диспозитив
ОТМЕНЯВА Определение № 275443 от 02.11.2021 г. по в.гр.д.№ 14130/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ІІІ „б” въззивен състав в частта, с която е оставена без уважение молбата на Р. И. Ч. за изменение на въззивното Решение № 2044 от 20.03.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС, ІІІ „б” въззивен състав в частта за разноските посредством присъждането на разликите над сумите от по 2 500 лева до сумите от по 7 500 лева в тежест на Столична община и Американски университет в България, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ИЗМЕНЯВА на основание чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) въззивно Решение № 2044 от 20.03.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 14130/2016 г. по описа на СГС, ІІІ „б” въззивен състав в частта за разноските, като ОСЪЖДА Столична община ДА ЗАПЛАТИ на Р. И. Ч. още 5 000 лева – разлика над сумата 2 500 лева до сумата 7 500 лева – разноски за защитата й в производството по обжалването на решението по гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав. ОСЪЖДА Американския университет в България ДА ЗАПЛАТИ на Р. И. Ч. още 5 000 лева – разлика над сумата 2 500 лева до сумата 7 500 лева – разноски за защитата й в производството по обжалването на решението по гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав. ПОТВЪРЖДАВА Определение № 275443 от 02.11.2021 г. по в.гр.д.№ 14130/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ІІІ „б” въззивен състав в останалата му част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх.№ 368672 от 09.12.2021 г., подадена от адвокат И. К. от САК като процесуален представител на Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч., срещу Определение № 275443 от 02.11.2021 г. по в.гр.д.№ 14130/2016 г. по описа на Софийски градски съд, ІІІ „б” въззивен състав. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Американския университет в България чрез адвокат Е. И. от САК, с който възразява срещу основателността на частната жалба. Не е постъпил отговор от Столична община. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. По съществото на частната жалба съдът намира следното: С въззивно Решение № 2044 от 20.03.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 14130/2016 г., Софийският градски съд, г.о., ІІІ „б” въззивен състав е потвърдил Решението на Софийския районен съд, 27 състав, постановено на 23.03.2009 г. и поправено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК с решение от 02.06.2016 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Столичната община, конституирана по реда на чл. 120 ГПК на мястото на А. К. Ч. срещу Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване право на собственост и предаване на владението на недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 2 630 кв.м., съставляващ част от имот с пл.№ *,находящ се в местността „в.з. Б.-И.”, целият с площ от 3 460 кв.м. съгласно кадастралния план на Б. от 1996 г., за който са отредени УПИ *, УПИ * и * от кв.201а по действащия ЗРП на [населено място], ведно с изградената в него двуетажна жилищна сграда и гараж; отхвърлен е предявеният от Американския университет в България по реда на чл. 181 ГПК срещу Столична община иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че е собственик на описания недвижим имот на основание завещание от А. К. Ч. и договор за продажба на оставеното от И. Ч. наследство, отхвърлен е и предявеният от Американския университет в България по реда на чл. 181 ГПК срещу Р. И. Ч., И. И. Ч. и К. И. Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за същия имот. Произнасяйки се по отговорността за разноските в производството, СГС, ІІІ „б” състав е приел, че жалбоподателите Столична община и Американски университет в България нямат право на разноски. На основание чл. 64, ал. 2 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по първоначалния иск по чл. 108 ЗС и по предявения по реда на чл. 181 ГПК иск по чл. 108 ЗС Р. И. Ч. действително направените от същата разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат. Прието е, че тези разноски са в размер на по 2 500 лв. за защитата срещу всеки от двата иска, т.е. същата има право на общо 5 000 лв. Този извод е мотивиран със съдържанието на представения договор за правна защита и съдействие (ДПЗС) от 16.06.2017 г., съгласно който възнаграждението в размер на 30 000 лв. е уговорено с оглед защитата по шест искови производство, в т.ч. процесното, като следва да се приеме, че то се дължи по равно за всяко от тези производства при липсата на друга уговорка. Последвало е депозирането на молба вх.№ 57855 от 30.04.2019 г. от Р. И. Ч. чрез адвокат И. К. с искане да се постанови изменение на въззивното решение в частта за разноските, като се присъди заплащането на пълния размер на договореното и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение от 30 000 лева. Сезиран с тази молба, въззивният съд е постановил обжалваното Определение № 275443 от 02.11.2021 г., с което е приел, че не са налице основания за изменение на въззивното решение в частта за разноските и е оставил искането по чл. 192, ал. 4 ГПК без уважение. Съставът на ВКС, Второ гражданско отделение намира така постановеното определение за частично неправилно по следните съображения: Искането за присъждане на разноски във въззивното производство е заявено от Р. И. Ч. чрез адвокат И. К. в о.с.з. 13.11.2018 г., в което са представени списък на разноските, ДПЗС от 16.06.2017 г. и доказателство за извършен банков превод на сумата 30 000 лв. Последната е уговорена в ДПЗС като възнаграждение за процесуалното представителство и защита, осъществени от адвокат И. К. в полза на Р. И. Ч. по производства, изброени в т.1.1., а именно:
гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав;
в.гр.д.№ 1427/2010 г. на СГС;
в.гр.д.№ 3814/2012 г. на САС;
гр.д.№ 2879/2015 г. на ВКС;
гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС и
гр.д.№ 9379/2016 г. на СГС. На първо място - съдържанието на договора легитимира единствено Р. И. Ч. като страна, имаща право на разноски, поради което частната жалба, в частта й, с която се претендира присъждането на разноски и в полза на И. И. Ч. и К. И. Ч., се явява неоснователна. На следващо място - извършеното с т.1.1. от ДПЗС изброяване е дало основание на СГС, ІІІ „б” въззивен състав да направи извод, че възнаграждението в размер на 30 000 лв. е уговорено с оглед защитата по шест искови производство, в т.ч. процесното. Този извод е неточен и е довел до неправилния резултат сумата от 30 000 лв. да бъде разделена на 6 части, съответно - една шеста част от нея да бъде приета за разноски, направени за защита в производството по в.гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС. Данните по делото сочат, че към момента на сключването на ДПЗС от 16.06.2017 г. производството по първоинстанционното гражданско дело № 2053/2006 г. по описа на СРС, 27 състав е приключило (вече са били постановени основното решение от 23.03.2009 г. и решението по чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ от 02.06.2016 г.), като пред първата инстанция Р. И. Ч. не е представлявана от адвокат И. К.. По тази причина посочването на гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав в т.1.1. от ДПЗС следва да се тълкува в смисъла на направената по-долу уговорка, че представителната власт на адвокат И. К. е учредена „до приключване на производството на последна инстанция”, а не като отделна позиция при определяне размера на уговорения адвокатски хонорар. Посочените под №№ 2 и 5 в.гр.д.№ 1427/2010 г. на СГС, ІІ „б” въззивен състав и гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС касаят едно и също производство – това по обжалването на решението по гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав. Ето защо следващите се във връзка с тях възнаграждения, които са за един и същи адвокат, подлежат на присъждане в рамките на настоящото производство. Посоченото под № 3 в.гр.д.№ 3814/2012 г. на САС не е сред приложенията към настоящото дело. Данните по делото са, че в производството по него е постановено въззивно Решение № 395 от 28.02.2013 г., с което е упражнен въззивен контрол спрямо Решение № 3524 от 22.05.2012 г. по гр.д.№ 7191/2010 г. по описа на СГС, І-2 състав, първоначално образувано като гр.д.№ 25377/2009 г. по описа на СРС, 76 състав. Представени са първоинстанционното и въззивното решения, както и Определение № 235 от 14.02.2014 г. по гр.д.№ 5973/2013 г. на ВКС, ІV г.о., с което въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Видно от преписите на съдебните актове, страни по това дело са били Американския университет в България (ищец) и Столична община (ответник), като спорът е бил за валидността на завета относно „Т. баир” в [населено място]. Макар производството по въззивното гр.д.№ 1427/2010 г. на СГС, ІІ „б” въззивен състав да е било спряно до приключване на производството по спора за валидността на завета, Р. И. Ч. и останалите жалбоподатели не са били страни по в.гр.д.№ 3814/2012 г. на САС, Х състав и няма данни в тази връзка да е предоставяна защита от адвокат И. К.. По тази причина съставът на ВКС приема, че в.гр.д.№ 3814/2012 г. на САС, Х състав не представлява гражданско дело, за заплащането на възнаграждение по което страните да са се споразумели с ДПЗС от 16.06.2017 г. Съответно – същото не формира самостоятелно перо в рамките на сумата 30 000 лева. Посоченото под № 4 гр.д.№ 2879/2015 г. на ВКС, ІV г.о. е приключило с Определение № 462 от 03.07.2015 г., с което е отменено Разпореждане от 21.03.2015 г. по в.гр.д.№ 1427/2010 г на СГС, ІІ „б” въззивен състав, с което е върната въззивната жалба на Столична община срещу решението по гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав. Касае се за самостоятелно производство, в рамките на което съдът не е възприел позицията, поддържана от Р., И. и К. Ч.. Ето защо настоящият състав на ВКС приема, че:
това дело формира самостоятелно перо в рамките на сумата 30 000 лева, както и че
Р. И. Ч. е следвало да претендира присъждането на разноски за защитата си по него до приключването му. Посоченото под № 6 гр.д.№ 9379/2016 г. на СГС, ІV „д” въззивен състав е частно производство, приключило с Определение от 19.09.2016 г., с което е отменено определение от 02.02.2016 г. по първоинстанционното гр.д.№ 2053/2006 г на СРС, 27 състав и е постановено конституирането на Г. Д. П. като страна по делото по реда на чл. 120 ГПК . Отново се касае за самостоятелно производство, в рамките на което съдът не е възприел позицията, поддържана от Р., И. и К. Ч.. При тези данни ВКС приема, че и това дело формира самостоятелно перо в рамките на сумата 30 000 лева, като и по него Р. И. Ч. също е следвало да претендира присъждането на разноски за защитата си до приключването му. В обобщение: сумата 30 000 лева се явява адвокатско възнаграждение, уговорено за защитата на Р. И. Ч. по четири самостоятелни производства, а именно: в.гр.д.№ 1427/2010 г. на СГС; гр.д.№ 2879/2015 г. на ВКС; в.гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС и гр.д.№ 9379/2016 г. на СГС. Правилен е изводът на СГС, че при липса на друга уговорка, която да определя каква част от тази сума се следва за всяко отделно производство, следва да се приеме, че то е уговорено по равно за всяко едно от тях. Това означава, че за защитата й в производството по обжалването на решението по гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав, развило се в производствата по в.гр.д.№ 1427/2010 г. на СГС, ІІ „б” състав и по гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС, ІІІ „б” състав, Р. И. Ч. има право да получи 2/4 от 30 000 лева, или общо 15 000 лева, т.е. по 7 500 лева от всеки един от ищците (първоначален и встъпил по реда на чл. 181 ГПК /отм./). При цена на иска от 18 340,68 лева (съгласно чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./ и данъчната оценка от л. 52 от гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав) минималният размер на адвокатския хонорар възлиза на сумата 1 080,22 лева. Независимо от това, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, настоящият състав на съда намира, че възраженията по чл. 64, ал. 4 ГПК , заявени от процесуалните представители на Столична община и Американския университет в България в о.с.з. 13.11.2018 г. са неоснователни и жалбоподателката Р. И. Ч. има право да получи по 7 500 лева от всеки един от ищците – разноски за оказаната й правна помощ под формата на защита в производството по обжалването на решението по гр.д.№ 2053/2006 г. на СРС, 27 състав. Показателна за действителната фактическа и правна сложност на делото е и преценката, извършена от страна на Столична община, която за защитата си по в.гр.д.№ 1427/2010 г. на СГС, ІІ „б” състав и по гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС, ІІІ „б” състав е договорила и заплатила адвокатски възнаграждения в общ размер от 22 800 лева с включен ДДС (л. 659 – 666 от в.гр.д.№ 14130/2016 г. на СГС, ІІІ „б” възз.състав). Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено частично, като с настоящото определение на Р. И. Ч. се присъди заплащането допълнително на по 5 000 лева от всеки един от ищците. В останалата част обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ гражданско отделение