Определение № 60164 от 21.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2702/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Д. И. М. против определение № 260107 от 24.03.2021 г. по гр.д.№ 1402/2020 г. на Окръжен съд-Варна, постановено на основание чл. 248 ГПК, с което е изменено въззивно решение № 260707 от 21.12.2020 г. по гр.д.№ 1402/2020 г. в частта му относно разноските, като частният жалбоподател е осъден да заплати на Ю. Г. К. допълнителна сума в размер на 2772 лв., представляваща разликата между присъдените с въззивното решение 350 лв. до пълния размер на разноските 3122 лв. за производството пред Варненски окръжен съд и пред Варненски РС и е оставена без уважение молбата на Д. И. М. за изменение на същото решение в частта за разноските. В частната жалба се прави оплакване за неправилност поради това, че не е отчетен резултата от спора, конкретно това, че е оттеглен иска от първоначалния ищец против Ю. К. още в първото съдебно заседание, но РС е пропуснал да прекрати производството, че е уважен първоначалният иск против другата ответница, че е прекратено производството по иска по чл. 43, ал.1 б.“а“ ЗН, предявен от ответниците против него, при което ответника по този иск има право на разноски и че е отхвърлен другия предявен инцидентен иск от тях против него. По същество моли разноските да се редуцират до 1/3 или евентуално 1/2 от общия им размер. Ответниците по частната жалба я оспорват, като считат, че съдът е съобразил посочените обстоятелства в решението и последващото определение. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 1 във вр. с ал.1 т. 2 ГПК. Съгласно т.24 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал.2 ГПК. Затова съдът не обсъжда изложението към частната жалба. За да постанови обжалваното определение, съдът е съобразил следното: С въззивното решение на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответницата Г. Г. е осъдена да плати на Д. М. разноски в размер на 1200 лв. съобразно изхода от делото, представеният списък на разноските и като е приел за неосноватено възражението на ответницата за прекомерност, с оглед високата правна и фактическа сложност на делото, разгледаните доводи и възражения на страните и обема на предоставената правна помощ. Със същото решение, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК М. е осъден да плати на Ю. К. 350 лв. разноски за въззивна инстанция, съгласно представеният списък, съставляващи платена държавна такса и адвокатски хонорар. Постъпили са две молби по чл. 248 ГПК. С молбата, подадена от Д. М. се иска изменение на решението в частта за разноските, като съдът съобрази, че оттегляне от иска против Ю. К. е заявено още в първото съдебно заседание пред РС и той не може да носи отговорност за сторените разноски за постановяване на решение по същество пред РС и за въззивно обжалване на същото от нея. С молба, подадена от Ю. К. е поискала присъждане и на всички разноски, които е направила в производството пред РС в общ размер 2700 лв., от които: възнаграждение на тройната СМЕ в размер на 300 лв., адвокатски хонорар 700 лв., доплащане за СМЕ – 700 лв. и депозит за повторна СМЕ – 1000 лв. По първата молба К. и Г. са възразили, че тъй като производството по оттегления иск е прекратено едва от въззивната инстанция, им се дължат всички направени разноски. С определението по чл. 248 ГПК, въззивната инстанция е приела, че предвид обезсилване на решението на РС по отношение на Ю. К., тя има право на всички разноски, съгласно чл. 78, ал.4, защото нормата не разграничава причините за прекратяване при отговорността за разноски. Така съдът е присъдил всички направени разноски от К. пред РС в общ размер 2782 лв., които да се прибавят към вече присъдените разноски пред възивна инстанция, платими от М.. Определението в тази част е неправилно, защото съдът не е отчел кога е заявено оттеглянето на иска и че по вина на РС, а не на първоначалния ищец не е прекратено производството по иска за собственост против нея. Не е отчетен и изцяло резултата от спора по всички искове и от кой е предявен всеки от тях По първоначалният иск за собственост, предявен от М. против двете ответниците след заявеното оттегляне на иска против К., тя има право на разноски, съгласно чл. 78, ал.4 ГПК, направени до този момент, т.е. адвокатски хонорар, който за цялото производство пред РС е 700 лв.. Производството с нейно участие е продължило и тя е предявила заедно с ответницата Г. инцидентни искове по на основание чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 от ЗН и чл. 26, ал. 2, пр. I от ЗЗД и при условията на евентуалност - по чл. 43, ал.1 б. „а“ ЗН. РС е отхвърлил и двата иска, а въззивният съд е потвърдил решението по първия иск и е обезсилил решението по втория, като предявен по недопустим иск. /Приел е, че конститутивен иск, какъвто е този за унищожаване на завещание, не може да се предявява като инцидентен по чл. 212 ГПК, който може да има за предмет саво установяване съществуване или не съществуване на едно правоотношение или право./ Така и двете ответници /ищци по тези искове/ отговарят за разноски по тези искове: за отхвърления – на основание чл. 78, ал.3 ГПК, а за приетия за недопустим – на основание чл. 78, ал.4 ГПК. Следователно К. и Г. следва да понесат направените от тях разноски по предявените от тях искове. С молбата по чл. 248 ГПК пред ОС те са претендирали общ размер 2700 лв., от които: възнаграждение на тройната СМЕ в размер на 300 лв., адвокатски хонорар - 700 лв., доплащане за СМЕ – 700 лв. и депозит за повторна СМЕ – 1000 лв. Двете СМЕ са поискани от тях за доказване на твърденията по инцидентния иск по чл. 43, ал.1 б. „а“ ЗН, заявени и като възражение в отговора към исковата молба. Това възражение е прието за неоснователно по същество и поради това е уважен иска за собственост. Затова тези разноски следва да се поемат от тях така както са ги направили. Така за производството пред РС следва да се присъди на молителката Ю. К. единствено адвокатски хонорар в размер на 700 лв., който към момента на оттегляне на първоначалния иск вече е бил уговорен и предвид реализираната правна помощ – платен, видно от представеният договор за правна помощ. В останалата част, с която са присъдени на К. разноски пред РС в по-голям размер, определението е неправилно и следва да се отмени, а молбата в тази част – да се отхвърли За производството пред въззивната инстанция, окръжният съд е осъдил М. на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК да плати на Ю. К. 350 лв., съгласно представения списък, съставляващи платена държавна такса и адвокатски хонорар. В тази част не е искано и не е изменяно решението с обжалваното определение. Тези разноски се дължат от М. на К. на основание въззивното решение, което не е допуснато до касационно обжалване с определение по чл. 288 ГПК по гр.д.№ 2703/2021 г. на ВКС, І гр.о. и на основание чл. 296, т.3 ГПК влиза в сила. Въззивният съд не се е произнесъл с решението по разноските пред РС и в този смисъл е била молбата на К. по чл. 248 ГПК. Затова съдът ще се произнесе, като допълни решението на въззивната инстанция, като отмени по изложените по-горе мотиви обжалваното определение, с което е изменено решението на РС в посочената част. В частта, с която е оставена без уважение молбата на М. за отмяна на решението в частта, с която е осъден да плати деловодни разноски на К. пред въззивна инстанция в размер на 350 лв., частната жалба ще се остави без уважение, тъй като е постановено решение на РС и по оттегления против нея иск. Това е наложило да обжалвала решението, и в тази част, и като резултат решението е обезсилено, въпреки, че в съдържанието на въззиввната жалба не са излагани съображения в този смисъл. По аргумент от чл. 262, ал.1 във вр. с чл. 260 ГПК, не посочването в какво се състои неправилността на решението на първата инстанция не прави въззивната жалба нередовна, респективно резултата от обжалването, а не съдържанието й е основание за присъждане на разноски. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение