Определение № 12 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3/2010 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Н. М. Н. от гр. Ш. чрез процесуалния му представител адвокат М против въззивно определение на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 с-в № 1304/7.10.2009 г. по ч. гр. д. № 2281/2009 г., с което е оставена без уважение подадената от адвокат Н. М., като процесуален представител на Н. М. Н. частна жалба срещу определение на Софийски градски съд, І-5 с-в от 17.06.2009 г. по гр. д. № 5101/2007 г., с което е прекратено производството по делото по отношение на ответника Д, представлявана от министъра на финансите. С изложението по допустимостта на касационното обжалване се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и с практиката на съдилищата по въпросите: легитимацията на страните дали е въпрос по допустимост или по съществото на спора, за разликата между процесуална и материалноправна легитимация на ответниците, както и дали предпоставките за прилагане на защитната правна норма на функционалния имунитет са относими към основателността или към допустимостта на предявения иск, като счита, че произнасянето по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото-чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Приложени са решения и определения на ВС, ВКС, СГС, ВАС. Ответниците по частната жалба Държавата, чрез министъра на ф., Министерство на правосъдието, Окръжен съд-Силистра, Районен съд-Тутракан, не са изразили становище. Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. При преценка за допустимост на касационното обжалване по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното: Частният жалбоподател е предявил срещу Държавата, представлявана от министъра на ф., Министерство на правосъдието, Окръжен съд-Силистра и Районен съд-Тутракан обективно съединени частични искове за солидарно присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в „отказ от правосъдие”на длъжностни лица, работещи в ответните учреждения с посочени в исковата молба имена на конкретни съдии. С допълнителна молба е уточнил, че отговорността на ответник Държавата произтича от общата отговорност по чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 7 от Конституцията на РБ и чл. 49 ЗЗД, поради това, че този ответник е допуснал да бъдат предоставени властнически правомощия на физически лица-делинквенти, които в качеството си на длъжностни лица са извършили описаните в исковата молба противоправни действия и бездействия в пряка причинна връзка с нанесените на ищеца имуществени и неимуществени вреди. СГС е прекратил производството по делото по отношение на ответник Държавата, представлявана от министъра на ф., като е приел, че държавата не е пасивно легитимирана страна по искове с правно основание чл. 49 и чл. 45 ЗЗД. САС е потвърдил определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото по отношение на държавата. При положение, че в исковата молба се визират нарушения на конкретни длъжностни лица, адресат на материалното, съответно и на процесуалното правоотношение по иска е не държавата, а съответният държавен орган, чиито длъжностни лица с виновни и противоправни действия са причинили претендираните вреди. При преценка за допустимост по чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС приема следното: По исковете за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, причинени в процеса на осъществяване на държавни властнически правомощия, какъвто е процесният случай, държавата, представлявана от министъра на ф. не отговаря самостоятелно, а чрез своите органи, с които длъжностните лица, причинители на вредите са в трудови или служебни правоотношения. Затова легитимирани ответници по предявените искове са държавните органи, от незаконни актове на длъжностни лица на които са причинени вредите, предмет на исковете, а не държавата. В конкретния случай, освен срещу държавата, исковете са предявени именно срещу тези държавни органи, които като представители на държавата са легитимирани в производството по делото страни. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Посочените от касатора въпроси са правно релевантни, но те не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на съдебната практика. По тези въпроси има трайно установена практика, съобразно която отговорността на държавния орган е специфично проявление на принципа за отговорност на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД. Въпросът дали ответниците-физически лица притежават функционален имунитет не следва да се поставя на обсъждане с оглед предмета на частната касационна жалба, подадена срещу въззивното определение, с което е оставена без уважение частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, с което производството по делото е прекратено само по отношение на ответника-Държавата чрез министъра на финансите. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение