Определение № 5653 от 26.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4686/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. Р., гражданин на Република Северна Македония, подадена чрез пълномощник адвокат В. Коцева от АК-Благоевград, против определение № 2572 от 21.01.2026 г., постановено по адм. дело № 12885/2025 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Отказ за издаване на виза тип “D“ по заявление № BTL25000120V от 10.10.2025 г., издаден от завеждащ „Консулска служба“ в Генералното консулство на Република България в гр. Битоля, Република Северна Македония и производството по делото е прекратено. В жалбата са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение. Претендира се отмяната му и постановяване на съдебен акт, с който се отмени отказа на завеждащия „Консулска служба“ в Генералното консулство на Република България в гр. Битоля, Република Северна Македония по подаденото заявление № BTL25000120V от 10.10.2025 г., като неправилен и незаконосъобразен. Ответникът – завеждащ „Консулска служба“ в Генералното консулство на Република България в гр. Битоля, Република Северна Македония, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на Четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Г. Р., гражданин на Република Северна Македония, роден на [дата]. във Валандово, Република Северна Македония, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България по заявление № BTL25000120V, подадено на 10.10.2025 г. в Генералното консулство на Република България в гр. Битоля, Република Северна Македония. С оспореното определение, поради нейната недопустимост, жалбата е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. За да се достигне до този правен резултат от състава на АССГ е прието, че според чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). В случая твърдения за нарушени права по смисъла на описаната разпоредба, от страна на жалбоподателя не били изложени. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ, т.е. търсената от жалбоподателя виза тип „D“, не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Правилно е съобразено, че с така разписаните правила е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. С оглед на горното, при съобразяване на относимата и приложима в случая нормативна уредба, оспореният отказ за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличието на твърдения за несъобразяване с претендирани от жалбоподателя, нарушени чрез отказа основни права, гарантирани му от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Върховният административен съд, в константната си практика е отбелязвал, че държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, поради което и предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закона или от международна правна норма. Гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, поради което и не съществуват правни механизми за неговото гарантиране, в т. ч. и чрез съдебна защита. Тъй като държавата има задължения да спазва основните права на човека, гарантирани от международните договори, по които е страна, националният законодател, с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ изрично е регламентирал, че отказите за предоставяне на дългосрочна виза, тип "D", не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Настоящият съдебен състав споделя обективирания в оспореното определение извод, че такова засягане не е претендирано от оспорващия. В сезиращата съда жалба най-общо се твърди немотивираност и необоснованост на отказа, без да са посочени конкретни данни, сочещи дори имплицитно, че с отказа за издаване на виза се нарушава упражняването на което и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи при издаване на административния акт. При така установеното правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,