Решение № 1 от 24.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 970/2012 г.

Решение № 1 от 24.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 970/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по молбата на И. С. С. от София, заместен след смъртта му от единствения му законен наследник С. И. С. от, вх. № 4749/10.V.2012 г., уточнена след дадени от съда указания с молба вх. № 1021831/31.V.2012 г., за отмяна на влязлото в сила решение на СГС по гр. д. № 1617/2010 г. и определението на ВКС по гр. д. № 1081/2011 г. IV ГО. Като основание за отмяна се сочат чл. 297 /без конкретизиране на нормативния акт/ и чл. 290, ал. 1 ГПК, както и твърдения, че СРС не бил изпълнил решение № 42/24.II. 2009 г. по гр. д. № 2628/2008 г. в унисон с чл. 300 ГПК; разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 задължавала точно прилагане на закона, което съдебният състав нарушил по безпардонен способ; нарушената разпоредба на чл. 303, ал. 1, т. 2 и т. 4 било тежко на председателя на съдебния състав и арогантното му поведение в съдебния процес; председателят не изпълнил постановеното от въззивния съд решение, а исковата молба била да се обезсили неправомерната заповед на ответника, като уважи влязлото в сила решение на ВКС и задължително спази трудовото ни законодателство; установено било възстановяването на молителя със съдебно решение на основание чл. 345 КТ; когато лице бъдело възстановено на работа, то не можело да бъде освободено по чл. 325, т. 3 от КТ, поради което повторното освобождаване през 2006 г. противоречало на трудовото законодателство; председателят си позволил да използва невярно издаден документ, нарушавайки чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като умишлено не зачитал решение № 270/17.II.2006 г. на ВКС; а при триинстанционното производство ответникът не можал да докаже и не представил оригинален трудов договор, като се опитвал да заблуди останалите съдебни власти, които факти били не очебийни, а очевадни; въззивната инстанция не зачела влязлото в сила решение от 24.II.2009 г. по гр. д. № 2628/2008 г.; касационният състав нарушил касационното обжалване, като преградил развитието на съдебния процес, умишлено и необосновано вметвайки, че не са налице предпоставки, без аргументирани мотиви как е прозряла наличието на срочен трудов договор, какъвто по делото няма, и без съобразяване с влезлите в сила съдебни актове. Ответникът по молбата [фирма] в отговора си е заел становище за нейната недопустимост, тъй като в нея не се сочи нито едно от изчерпателно предвидените в чл. 303, ал. 1 ГПК основания за това, евентуално за неоснователност. Претендира разноски. ВКС на РБ, състав на IV ГО, намира, че молбата е подадена в предвидения в закона преклузивен срок и че в нея се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което тя е допустима и следва да бъде разгледана по същество, при което съдът съобрази следното: С решение от 30.IV.2008 г. по гр. д. № 10647/2006 г. СРС е отхвърлил предявените от И. Ст. С. срещу [фирма] искове: на основание чл. 217 КТ за сумата 64000 лв., на основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 8000 лв., на основание чл. 225, ал. 3 КТ за сумата 1000 лв. месечно за определен период, както и 10000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 40000 лв. обезщетение за имуществени вреди. С решение от 24.II.2009 г. по гр. д. № 2628/2008 г. СГС е обезсилил първоинстанционното решение поради постановяването му по отношение на ответник, непосочен от ищеца, и е върнал делото на същия съд за произнасяне по предявените искове. С решение от 10.ХI.2009 г. по гр. д. № 37564/2009 г. СРС е отхвърлил исковете срещу [фирма]. С решение от 12.I.2011 г. по гр. д. № 1617/2010 г. СГС е обезсилил частично първоинстанционния съдебен акт по претенцията по чл. 225, ал. 3 КТ за периода след приключване на устните състезания до възстановяването на ищеца на работа и го е оставил в сила в останалите му части, приемайки: по претенцията по чл. 217 КТ, че С. не е ангажирал доказателства, че съществува предписание за трудоустрояването му, с което работодателят да не се е съобразил; по претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ - че С. няма право на платен годишен отпуск през процесния период от уволнението му през 1999 г. до възстановяването му през 2006 г.; по претенцията по чл. 213, ал. 2 КТ - че работодателят не е бил задължен да допуска С. на работа през процесния период, през който е съществувал спор за законността на уволнението му през 1999 г.; по чл. 225, ал. 3 КТ - че след възстановяването на С. на работа работодателят отново е прекратил трудовия договор, след което не е имал задължение да го допуска на работа; по претенциите за имуществени и неимуществени вреди - че работникът не може да разшири обемът на отговорността на работодателя за вреди от неизпълнение на трудов договор чрез предявяване на искове по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. С определение на ВКС от 29.III.2012 г. по гр. д. № 1081/2011 г. не е допуснато касационно обжалване на така постановения въззивен акт, тъй като поставените от касатора С. въпроси са правноирелевантни като необуславящи крайното решение, основано на извод, че едновременно с възстановяването на С. на предишната му работа работодателят отново е прекратил трудовия му договор, при което не е имал задължение да го допуска до работа. От непрецизно изготвените първоначална молба за отмяна и последваща такава, представена след дадено на С. указание от първоинстанционния съд, е видно, че освен твърдения за процесуални нарушения и незаконосъобразност на постановените съдебни актове, единственото релевирано в тях от него основание за отмяна е това по чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед твърдението му за използван от съдебния състав документ с невярно съдържание. Отмяната на влязъл в сила съдебен акт на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК се предпоставя от установяване по надлежния съдебен ред /с присъда или с решение по чл. 124, ал. 4 ГПК/ на неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху които е основано решението, или на престъпно действие на страната, на нейния представител, на чл. от състава на съда или на връчител във връзка с решаване на делото. В разглеждания случай не се сочи нито кой неверен документ е използван от въззивния и касационния съд при решаване на делото, нито се твърди, нито се установява наличие на присъда срещу членовете на съставите им, постановили атакуваните актове, за извършено във връзка с решаване на делото престъпление или на решение по чл. 124, ал. 4 ГПК в тази насока. Ето защо в случая твърдяното основание за отмяна не е налице, поради което молбата за това следва да бъде оставена без уважение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по молбата разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящото производство. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,