Определение № 26 от 07.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2196/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на ищцата В. П. срещу определение на Софийски апелативен съд. Ответникът ЗК „Лев инс“ АД не изразява становище. Третото лице - помагач А. Г. не изразява становище. Въз основа на доказателствата по делото и доводите на страните съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, произнасяйки се по жалба на ответника относно уважената част от предявения срещу него иск по чл. 432, ал. 1 КЗ - за разликата над 24 000 лв. до 120 000 лв., както и по жалба на ищцата относно отхвърлената част от същия иск - за разликата над 120 000 лв. до 180 000 лв. Не се е произнесъл по исканията за разноски за въззивното производство, в частност по искането на ищцата за присъждане в полза на упълномощения от нея адвокат на адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ищцата е направила искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. С обжалваното определение въззивният съд е отхвърлил молбата. Изложил е съображения, че претенциите на ищеца и на ответника в исковото производство по отношение на разноските следват винаги от изхода на поставения пред съда материалноправен спор. Разноски могат да се присъждат и по други причини, част от които са законоустановени или при пропуски на съда, но разпределянето им между страните винаги следва от уважената част или от отхвърлената част на иска (а не от уважената или отхвърлена въззивна жалба), т. е. релевантен е изходът на материалноправния спор. Втората предпоставка за присъждане на разноски е наличието на претенция за тяхното присъждане. Претенцията е необходима, за да не излиза съда от диспозитивното начало, когато се произнася по имуществени спорове, каквито безспорно са споровете за присъждане на разноски. Съдът следи служебно за заплащане на дължимите държавни такси, но ги разпределя между страните при направено такова искане. Следователно всяко присъждане на разноски зависи от сезирането на съда с конкретно искане. Списъкът на разноските по чл. 80 от ГПК, на който е придадено правно значение на процесуална предпоставка за допустимост на искане за изменение на разноски, изисква от страните не само да посочват, че претендират разноски, но и да изброят какви разноски са направили във връзка с конкретно искане. Спорните части във въззивното производство са претенциите по въззивните жалби, т. е. всяка страна извършва разходи, свързани с конкретен материален интерес, който претендира, независимо дали е за присъждане или за отхвърляне на исковата претенция. В конкретния случай, защитата на ищцата претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ГПК, без да е посочила дали претендира това за защитата срещу въззивната жалба или за защитата, която осъществява по насрещната въззивна жалба, която е подала. Следователно претенцията за разноски, следващи от адвокатско възнаграждение (независимо дали е договорно или предварително определено с ненормативен акт, придобил последиците на обичай) следва от труда на адвоката, който включва от една страна защитата по въззивната жалба, която подава неговият доверител и от друга страна защитата, която осъществява, за да го брани срещу въззивната жалба на насрещната страна. Ако съдът приеме, че възнаграждение се дължи поотделно за двете защити, осъществявани от адвоката, то следва, че в някои хипотези, другата страна ще се окаже задължена за две отделни възнаграждения на един и същ адвокат, представлявал една и съща страна. Такова принципно разрешаване на споровете по претенциите за разноски неоснователно би натоварило страните в исковото производство, които за въззивно обжалване ще се окажат в положението да заплащат два пъти адвокатско възнаграждение, веднъж за основателността на своята жалба и веднъж за неоснователността на насрещната жалба, а при присъждане на разноските платените възнаграждения ще бъдат възложени на другата страна. Искът, който се разглежда във въззивното производство, не е различен от иска, който е предявен и който е останал като предмет на делото (след като част от първоинстанционното решение е влязло в законна сила). Затова, независимо коя въззивна жалба какъв материален интерес от този иск поставя като предмет на въззивното производство, само при нейното уважаване възниква правото на насрещната страна да претендира разноски. Това разбиране следва от разпоредбите на чл. 78 от ГПК, които изрично поставят разпределението на разноските във връзка с процесуалното положение на страните спрямо материалното право, предмет на исковото производство - ищец и ответник, а не спрямо процесуалното им положение във въззивното производство на въззивник и въззиваем. Определението е неправилно, молбата за допълване по чл. 248, ал. 1 ГПК е основателна и следва да бъде частично уважена. Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК общото правило е за разпределение на отговорността за съдебните разноски съразмерно с уважената и отхвърлената част от иска. Според мястото си в Част първа „Общи правила“ на ГПК това правило се прилага във всички фази на исковия процес, вкл. и във въззивното производство. Същевременно липсва правило, което да поставя разпределението на отговорността за разноски във въззивното производство в зависимост от решението по съответната жалба. И в този случай релевантният критерий остава съотношението между уважената и отхвърлената част от иска, предмет на въззивното производство. От това следва, че няма основание за провеждане на разграничение между разноските, направени от страната за защита във връзка с въззивната жалба на самата страна, отделно във връзка с жалбата на насрещната страна. И в хипотезата на подадени две жалби по отношение на уважената, съответно отхвърлената, част от иска, приети и двете за неоснователни, меродавно остава съотношението между уважената, респ. отхвърлената, част от иска и общия негов размер, отнесено към общия размер на подлежащите на възмездяване разноски. В разглеждания случай предмет на въззивното производство е част от предявения иск - за разликата над 24 000 лв. до 180 000 лв., т. е. общият материален интерес е в размер на 156 000 лв. В тези рамки искът е уважен за 96 000 лв. (с оглед неоснователната жалба на ответника) или за 61,54 %. Поради това и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищцата има право на 61,54 % от разноските за въззивното производство, респ. и на основание 38, ал. 2 ЗА упълномощеният от нея адвокат има право на съответното възнаграждение. Размерът на това възнаграждение следва да бъде определен съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА на база размерите, установени в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет в редакцията, действала към момента на сключване на договора за правна помощ - 20.02.2020 г. и при съобразяване на формираната актуална практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с решението по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, съгласно която установените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но конкретният размер на възнаграждението се определя при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото и вида и обема на извършената работа. Поради това при размер съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от наредбата 4650 лв., определен на база общия материален интерес за въззивното производство, и като се вземе предвид, че предмет на делото е спор по чл. 432, ал. 1 КЗ, по който основните обстоятелства са установени с влязла в сила присъда на наказателния съд, а във въззивното производство нови доказателства не са събирани, като спорът се е концентрирал върху приложението на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД и делото е приключено в едно заседание, конкретното възнаграждение общо за въззивното производство следва да бъде определено на 3000 лв., от които съобразно уважената част от иска на упълномощения адвокат следва да се присъдят 1846 лв. С тези мотиви съдът