Решение № 970 от 29.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7539/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Столична община, чрез юрк. Василева като процесуален представител, срещу решение № 16591 от 15.05.2025 г., постановено по адм. дело № 12886/2024 г. по описа на Административен съд – София - град. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът прави искане за отмяната му и за потвърждаване на оспорената заповед. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ответната страна. Ответникът – Б. Р. И., чрез пълномощника си адв. Златанова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отменена заповед № САГ24-РА-30-303/19.11.2024г. издадена от временно изпълняащ длъжността главен архитект на Столична община (СО), с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ във връзка с чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ на настоящия ответник и оспорващ пред административния съд Б. Р. И. е наредено премахването на незаконен строеж, именуван „Пристройка към съществуваща сграда“, с [идентификатор], находяща се в имот с [идентификатор], съставляващ [заличен текст] по плана на [населено място]гр. София. За да постанови този резултат, съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган в условията на делегиране на правомощия, в изискуемата от закона писмена форма, като съдържа посочените в чл. 59, ал. 2 АПК реквизити, включително фактическите и правни основания за постановяването й, но при съществено нарушение на процесуалните правила, което води до нарушение и на материалният закон. Излага съображения за наличието на строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, без изискуемото разрешение и строителни книжа. Въз основа на приетите писмени доказателства, експертното заключение на вещото лице и показанията на разпитания свидетел съдът обосновава извод, че процесният строеж - „Пристройка към съществуваща сграда“ предвид времето на изграждането му е търпим по смисъла на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ и като такъв не подлежи на премахване. Решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след обстоен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително и заключението на съдебно-техническата експертиза. Подробно са обсъдени възраженията и доводите на страните. Фактическите констатации се подкрепят от приетите доказателства. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. От данните по делото се установява по несъмнен начин, че строежът с описаните в заповедта параметри представлява строеж според дефиницията на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, V-та категория съгласно разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 5 ЗУТ, за чието изграждане на общо основание е бил необходим разрешителен акт от главния архитект на общината - чл. 148, ал. 1 и 2 ЗУТ. При липсата му строежът е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 във връзка с чл. 225а, ал. 1 ЗУТ. При тези обстоятелства и с оглед времето на изпълнението му през 1981 г. правилно съдът приема, че е необходимо да се прецени дали процесната пристройка представлява търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, доколкото такива строежи не подлежат на премахване. Съгласно посочената разпоредба, за да се приеме строежът за търпим, той следва да отговоря кумулативно на три условия: 1. Да е изграден до 7 април 1987 г.; 2. Да е допустим съгласно подробен градоустройствен план, действал към момента на извършване на строежа или сега действащия план; 3. Да е допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно сега действащите такива според ЗУТ. Правилно съдът приема, че процесната пристройка, изградена на около 2.0м. от северната граница на УПИ Х-35 и на средно 2м от западната граница е търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. В оспорената заповед административният орган приема, че не е налице търпим строеж, тъй като е изпълнен без одобрени инвестиционни проекти и без издадено разрешение за строеж от компетентния орган и е недопустима по сега действащите правила и нормативи, както и по нормативите и правилата, действали по време на изграждането й. Разрешението за строеж и инвестиционен проект, които липсват за процесния строеж, по своята същност са строителни документи. Търпимите строежи по дефиниция са незаконни, за които няма строителни книжа. В случая административният орган не извършва надлежна преценка на условията, наличието на които биха определили строежа като търпим. Въз основа на доказателствата по делото и заключението на вещото лице съдът правилно определя че строителството на пристройката е извършено през 1981 г. Безспорно е установено от приложената комбинирана скица за имота, че пристройката е изградена на около 2.0м. от северната граница на УПИ Х-35 и на средно 2м от западната граница, което не противоречи на нормативните изисквания за разполагане на сгради в имота. Имотът е с три външни регулационни граници, тъй като от север и от запад по скицата, която е приложена в делото има алея. Съдът правилно посочва, че външни граници за имота се определят със ЗУТ, тоест разполагане на постройки на определени разстояния от външни имотни граници е нормирано само за такива граници, които са към първостепенната улична мрежа, тоест за всички останали алеи, улици няма норма по ЗУТ, която трябва да се спазва. От неоспорената СТЕ се констатира, че съгласно ОУП на СО имотът попада в устройствена зона Жм, с устройствени показатели Пл - 40%, К. -1,2. Имотът е с площ 581 кв.м., при което максимално допустимата застроена площ на всички сгради в имота е 232,40 кв.м. Съгласно КККР, сграда с [идентификатор] е с площ 86 кв.м, сграда с [идентификатор] е с площ 76 кв.м. Общо застроената площ на двете жилищни сгради в имота е 162 кв.м. Площта на пристройката е ок. 40 кв.м. Общо застроената площ в имота е 202 кв.м. При тези факти правилен е изводът на съда, че не се надвишава допустимата плътност на застрояване по ОУП на СО. Поради това алтернативното изискване на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, строежът да е допустим съгласно изискването на ЗУТ е налице, което представлява достатъчно основание същият да бъде приет за търпим. Що се касае до твърдението в касационната жалба, че предвиденатата пешеходна алея е съгласно заповед № РД-09-50-2024/15.12.2010 г. и не е изградена, сроковете по ч. 208 ЗУТ са изтекли, то това няма значение за крайния изход на спора, тъй като промяна на регулацията не е извършена и алеята следва да се зачете за външна граница. Предвид горното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а касационната жалба - оставена без уважение, като неоснователна. При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от ответника, на Б. Р. И. се дължи присъждане на разноски за касационната инстанция в размер на 511.29 евро или 1000 лева, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие № 189214 от 05.11.2025 г. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,