Определение № 21 от 30.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1703/2017 г.

Производството е по чл.248, ал.1 ГПК. Образувано е по молба на „Импресия” ЕООД, с искане за изменение в частта за разноските на решение № 201/ 02.08.2018г. по т.д. № 1703/2017г. по описа на ВКС, II ТО, чрез намаление на присъдените в полза на „Айс Лайн А.М.” ЕООД разноски в размер на 8950 лева за трите инстанции до сумата от 1350 лева (сбор от държавни такси и разноски за вещо лице без адвокатско възнаграждение), съответно до сумата 4690 лева (включваща освен държавни такси и разноски за вещо лице и намалено по реда на чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение). Молителят твърди, че присъдените разноски са в необоснован и прекомерно определен размер. Във връзка с въззивното производство се поддържа, че в него втората инстанция се е произнесла в полза на „Импресия” ООД по частната жалба срещу определението на първостепенния съд по чл.248, ал.1 ГПК, поради което претендираните от касатора за частното въззивно производство разноски от 600 лева са недължими. Размерът на адвокатските възнаграждения от по 2000 лева за първа и втора инстанция и от 3000 лева за касационното производство са прекомерни с оглед ниската степен на сложност на установителния иск и упражнените процесуални действия за защита на насрещната страна при минимални размери по Наредба №1/2004г. от: по 1370 лева – за първа и втора инстанция и 600 лева за касационното производство. Поддържа се, че минималното възнаграждение за адвокат в производството пред ВКС се определя по чл.9, ал.2 от Наредба №1/ 2004г. за минималните адвокатско възнаграждения, тъй като пълномощникът на касатора – ответник по иска, не се е явил в насроченото по делото открито съдебно заседание. Твърди се наличие на „непочтена злоупотреба посредством тежестта за понасяне на прекомерни разноски за адвокатско възнаграждение”. Посочено е, че в хода на производството пред съответните инстанции не е бил оспорван размера на разноските, претендирани от ответника по иска, тъй като молителят – ищец е смятал, че искът му е основателен и ще бъде уважен. Иска се да се извърши проверка дали адвокатските възнаграждения са действително заплатени от ответника по иска. В тази насока се поддържа, че договорът за правна помощ и съдействие има качеството на ценна книга, поради което следва да съдържа всички реквизити. Представените от ответника по иска договори за правна защита и съдействие не съдържат „регистрационен номер и дата”, няма дата на плащане и на сключване на договора, като датата до подписа на адвоката не съставлявало дата на съставяне на документа. Присъдената сума от 8950 лева – разноски за трите инстанции представлява близо 1/3 от исковата сума от 28 000 лева и като такава се явява прекомерна по размер, поради което на страната неоснователно са причинени вреди. Поддържа се, че ищецът е осъден да заплати разноски на неизправна страна по договор за изработка, поради което не е осигурена защита на имуществено право по чл.19, ал.3 КРБ и чл.14 ХОПЕС, нарушен е принципа за справедливост по чл.4, ал.1 КБР и принципа за съразмерност чрез осъждане на дружеството на прекомерни по размер разноски. Ответникът по молбата, „Айс Лайн А.М.” ЕООД, намира искането за неоснователно. Излагат се съображения, че искането по чл.78, ал.5 ГПК е преклудирано, тъй като не е направено до приключване на устните състезания в съответната инстанция. От друга страна се поддържа, че сложността на конкретния казус напълно обуславя уговорения размер на адвокатското възнаграждение, което освен това е два пъти по-ниско от това, което е договорено между ищеца-молител и адвоката му. Счита за невярно твърдението, че договорът за правна помощ и съдействие е ценна книга. Договорът е неформален и писмената форма е само за доказване, съгласно т.1 от Тълкувателно решение №6/2012г. по тълк.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. В договора се съдържат всички елементи по чл.288 ЗЗД - страни, дата на съставяне, предмет, уговорено възнаграждение, начин на плащане и удостоверяването му. Цитираните законови и подзаконови нормативни актове, КРБ, ЕКЗПЧОС, Хартата на ООН, решения на СЕС и ВКС касаят общи формулировки и принципи, същите са изведени от контекста на останалата част от съдържанието им и/или с тях са дадени отговори на съвсем различни казуси, поради което са неотносими към молбата по чл.248, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на молителя, приема следното: Оплакванията на молителя се свеждат до недължимост на адвокатското възнаграждение за трите инстанции, поради недоказването му като реален разход, съответно поради прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. Изложени са и съображения, че с оглед изхода на частното въззивно производство по чл.248, ал.3 ГПК разноските за него не се дължат на касатора, както и че за касационната инстанция минималният размер на възнаграждението следва да се определи по чл.9, ал.2 от Наредба №1/2004г. във връзка с възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. Молбата по чл.248, ал.1 ГПК е неоснователна. С решение № 201/ 02.08.2018г. по т.д. № 1703/2017г. на ВКС, състав на IІ ТО, е отменено решение № 79 от 07.04.2017г. по в.т.д. № 28 / 2017 г. на Апелативен съд-Варна и са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „ИМПРЕСИЯ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], срещу „Айс Лайн А.М.” ЕООД, ЕИК ЕИК[ЕИК], искове за признаване на установено дължимостта на сума в размер на 28 000 лeва, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 30.06.2014г., както и на законната лихва, считано от депозиране на заявлението - 06.07.2015г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 8021 / 2015 г. на Районен съд – Варна. Прието е за основателно направеното от касатора абсолютно възражение за недействителност на записа на заповед по чл.535 ТЗ вр. чл. чл.537 ТЗ и чл.486, ал.1 и ал.2 ТЗ. С оглед недействителността на ценната книга, не са обсъждани доводите във връзка с твърдяното каузално правоотношение и връзката му с процесния запис на заповед. С решението молителят- ищец, „ИМПРЕСИЯ” ЕООД, е осъден да заплати на ответника по иска, „Айс Лайн А.М.” ЕООД, сумата от 8950 лева - направени разноски за всички инстанции в исковото производство, от които: за първа инстанция - 2000 лева адвокатско възнаграждение и 200 лева депозит за вещо лице; за въззивната инстанция - 560 лева държавна такса и 2600 лева – адвокатско възнаграждение; за касационната инстанция – 30 лева и 560 лева – държавни такси и 3000 лева – адвокатско възнаграждение. Във всяка от трите съдебни инстанции касаторът - ответник по иска е представил договори за правна защита и съдействие, в които същият е договорил възнаграждение на пълномощника му адв. В. Г. в размер на 2000 лева – за първа инстанция, 2000 лева – за втора инстанция и 3000 лева – за процесуално представителство по настоящото касационно дело. Във всички договори, датирани и двустранно подписани, са посочени страните, предмета на услугата – процесуално представителство пред съответната инстанция и размера на договореното възнаграждение. Преди подписите на страните е посочено, че конкретния размер на договореното възнаграждение е изплатен в брой. Договорите са представени в съответната инстанция преди даване ход на устните състезания. В производствата пред окръжния и апелативния съд ищецът - настоящ молител не е направил искане по чл.78, ал.5 ГПК. Искането по чл.78, ал.5 ГПК за намаление на адвокатското възнаграждение е направено за първи път в касационното производство след даване ход на устните състезания с настоящата молба по чл.248 ал.1 ГПК. Във въззивното производство, апелативният съд се е произнесъл с решението си и по подадената от ищеца – настоящ молител, частна жалба по чл.248, ал.3 ГПК срещу определението по първата инстанция по чл.248, ал.1 ГПК, като частната жалба е уважена и са присъдени допълнителни разноски на ищеца за производството пред окръжния съд. Във връзка с така развилото се частно въззивно производство, ответникът по иска е представил договор за правна защита и съдействие за заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по частната жалба в размер на 600 лева и е поискал присъждането им. Във връзка с така установените обстоятелства по делото, настоящият състав на ВКС намира за невярно твърдението на ищеца, че е осъден да заплати разноски на неизправна страна по договор за изработка. Предмет на установителния иск по чл.422 ГПК е вземането по менителничния ефект, а не вземане по договор за изработка, като отхвърлянето на претенцията е обусловено от нищожността на записа на заповед. Неоснователно е и оплакването на молителя за липса на доказателства за заплащане на адвокатските възнаграждения от страна на ответника по иска. Договорите за правна защита и съдействие не представляват ценна книга, поради което не следва да съдържат реквизитите на такава. Същите съдържат съществените елементи на договора - извършване на процесуално представителство по делото пред съответната инстанция и размера на дължимото възнаграждение. Те инкорпорират в себе си и разписка, с която адвокатът - пълномощник, удостоверява, че му е заплатено изцяло договореното адвокатско възнаграждение в брой, което съобразно т.1 от Тълкувателно решение №6/2012г. по тъкл.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС доказва реалното извършване на разноските за адвокатския хонорар. Договорите са представени своевременно – преди даване ход на устните състезания в съответната инстанция, като датата на представянето им има характер на достоверна дата, към която плащането по договора се счита доказано. Неоснователно е и твърдението на молителя, че разноски за частното въззивно производство, с предмет определение на окръжния съд по чл.248, ал.1 ГПК, не се дължат на ответника по иска. Предмет на частното производство по чл.248, ал.3 ГПК са разноските за първоинстанционното производство, които са обусловени от изхода на спора относно материалното право. Обуславящият характер на произнасянето по съществото на спора спрямо отговорността за разноските стои и в основата на приетите разрешения в т. 4 и т.5 от Тълкувателно решение № 6/ 2012г. от 06.11.2013г. по тълк. дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Произнасянето на въззивния съд по реда на чл.248, ал.3 ГПК е предпоставено от изхода на спора по същество. Ето защо, при отхвърляне на предявените по реда на чл.422 ГПК искове, на ответника по иска се дължат разноски и за развилите се производства по чл.248 ГПК, предвид функционалната зависимост на отговорността за разноските от изхода на спора за материалното право. За направените разноски в производството пред съответната инстанция, в която е постановено решение по съществото на спора, страните могат да искат присъждането им най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, в който срок следва да се упражни и правото по чл.78, ал.5 ГПК да се иска намаляването на адвокатското възнаграждение, поради прекомерност. Страната не може едва в производството по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските да упражни за първи път правото си по чл.78, ал.5 ГПК да търси намаляване като прекомерно на заплатения от насрещната страна адвокатски хонорар за съответната инстанция. В това производство страните не могат да отстранят направени от тях процесуални пропуски, тъй като в процедурата по чл.248 ГПК единствено съдът, постановил решението, може да поправи допуснати от него грешки при формиране на волята си относно отговорността за разноските. Това произтича и от принципите по чл.8 и чл. 9 на ГПК за състезателност и равенство на страните в гражданския процес, като същите следва да изчерпат всички свои искания най-късно до приключване на разглеждане на делото пред съответната инстанция. В тази насока е и определение № 167/ 05.03.2012г. по ч.т.д. № 119/2012г. на I ТО на ВКС и редица други определения, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК, даденото разрешение в които напълно се споделя от настоящия състав. Предвид изложеното, като несвоевременно направено, искането по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на заплатеното от ответника по иска адвокатско възнаграждение за производствата пред трите инстанции е преклудирано. Ето защо, това процесуално действие, осъществено едва в производството по чл.248, ал.1 ГПК, се счита за неизвършено, поради което не е следвало да бъде взето предвид от настоящия състав. Произнасянето по преклудирано искане по чл.78, ал.5 ГПК би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като съдът не може служебно да намали адвокатското възнаграждение поради прекомерност, а направеното искане по чл.78, ал.5 ГПК се счита за неизвършено. Не е налице поддържаното от молителя нарушение на европейското и международното право, тъй като същият е разполагал с регламентирано от процесуалния закон право на защита чрез възражение по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на прекомерно завишени съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото адвокатски възнаграждения, но не се е възползвал от него в дадения му от закона процесуален срок. Несвоевременното упражняване на правото по чл.78, ал.5 ГПК от молителя да иска намаляване като прекомерни разноските за заплатеното от другата страна в процеса адвокатското възнаграждение, не може да бъде квалифицирано като недобросъвестно поведение на насрещната страна, нито обосновава извод за нарушение на принципа на справедливост и съразмерност. Налице е и противоречие между тези твърдения на молителя за прекомерност на заплатените от насрещната страна адвокатско възнаграждения и договорените от самия него адвокатски възнаграждения, които по размер надхвърлят тези на ответника по иска - 2320 лв. за първа инстанция, 2120 лева - за въззивното производство, 4250 лева – за касационната инстанция. Доколкото възражението по чл.78, ал.5 ГПК е преклудирано, то не подлежи на разглеждане по същество от настоящия състав, с оглед на което ВКС не обсъжда какъв е размера на минималните адвокатски възнаграждения по Наредба № 1/2004г. и дали при определянето на този размер приложение намира чл.9, ал.2 от същата наредба. Предвид изложеното, молбата по чл.248, ал.1 ГПК следва да се остави без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд