Определение № 1401 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2500/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Ч. и И. А. Ч. чрез пълномощника им адвокат В. Н. против решение № 31 от 13.03.2024 г., постановено по гр. д. № 1 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Кърджали, с което е потвърдено решение № 84 от 6.11.2023 г. по гр. д. № 130/2023 г. на Районен съд - Крумовград за отхвърляне на предявения от А. М. Ч. и И. А. Ч. против А. А. М., Н. Ю. Б., А. А. Б. и Н. Х. Б. положителен установителен иск за собственост на поземлен имот с площ 492 кв. м. в урбанизираната територия на [населено място], [община], при посочени съседи и на построените в него двуетажна полумасивна стопанска сграда със застроена площ 156 кв. м. и паянтова стопанска сграда (навес) със застроена площ 40 кв. м. А. А. Б. е подал чрез пълномощника си адвокат Д. Ш. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. А. А. М., Н. Ю. Б. и Н. Х. Б. не са изразили становище в настоящото производство. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че искът е основан на твърденията, че имотът е придобит от ищците по давност, които са го ползвали за отглеждане на животни. Отговор на исковата молба е подал А. А. Б., който е оспорил фактическите твърдения на ищците. Съдът е приел за установено, че пред 2023 г. ищците са инициирали производство по снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, което е било спряно от нотариуса, поради възникнал спор за материално право. Приложените към молбата-декларация документи установяват, че имотът не е актуван като държавна собственост, данъчно е деклариран на името на ищците с партиден № 5904Н17080 и е удостоверено фактическото му състояние чрез скица на лицензирано техническо лице, заверена от Дирекция ТРБ при община Крумовград. Ищецът А. М. Ч. бил регистриран като земеделски стопанин по Наредба № 3/1999 г. от 01.01.2001 г., като за 2002 г. няма регистрация, но през 04.03.2003 г. е пререгистриран и до 13.01.2023 г. не е отписан от регистъра на земеделските стопани за област Кърджали Като собственик на имота с постановление за възлагане на недвижим имот по изп. д. № 241/1957 г. на Крумовградски народен съд и въз основа на проведен на 2.09.1957 г. публичен търг, се легитимира Х. А. А.. Въз основа на личния регистрационен картон ЕСГРАОН № * и декларация за идентичност на лице с различни имена съдът е приел, че Х. И. Б., Х. А. А. и Х. А. Ю., са имена на едно и също лице, починало на 11.10.1991 г. Нейни наследници са А. М. Б., починал на 14.03.1999 г., А. А. М., Х. А. Б., като последният е починал на 14.02.2020 г. и е наследен от Н. Ю. Б., А. А. Б. и Н. Х. Б.. Съдът е обсъдил свидетелските показания и е приел, че св. М. Н. И. и Х. М. Х. установяват, че имотът е бил собственост на рода на А. Б., който до 1998 г. живеел в него. Когото и да се питало в селото щял да каже, че имотът бил на Б., а А. и И. Ч. се настанили преди 5-6 години, но не поддържали къщата. Бащата на А. Б. направил ремонт на къщата преди да се настанят А. и И.. Свидетелите сочат, че А. Ч. завладял още един имот в селото, за който също имало спор. Св. Е. А. посочва, че докато бил жив бащата на А., той наглеждал къщата, а А. започнал да затваря крави там след смъртта му (Х. А. Б., е починал на 14.02.2020 г.). В показанията си ангажираните от ищците св. М. О. С., А. М. П. и З. А. К. поддържат, че имотът представлява стара къща, в която от 20 години не живеели хора. От 2000 г. А. отглеждал животни в имота, който бил ограден с каменна ограда и тел. Първо отглеждал овце, кози, после крави. Сочат, че не знаят чия собственост бил имота, както и кога А. Ч. настанил животни в него. Въззивният съд е счел, че показанията на свидетелите на ищците за вътрешно и взаимно противоречиви. Посочил е, че св. М. С. твърди: „… Знам за какво съм призован. Имотът знам къде се намира. Една съборетина, необитавана от 30 години. Къща на 2 етажа, без стъкла, необитаема….От кога кравите /на А./ са там, не знам, може да има 20 години, не съм сигурен. Аз не знам от коя година тези животни са настанени там… А. живее в [населено място]. В имота живееха други хора. Знам, че имотът не е на А., сигурен съм…Първо А. беше в друг имот, по-долу и впоследствие се премести в този имот. Кога е отишъл в горния имот не мога да кажа… Аз съм родом от с. М. Д., но от 1989 г. живея в Крумовград. Работил съм в кравефермата в [населено място] 14 години. Познавам старите собственици на имота. Наследниците на старата собственичка не знам да са правили ремонт на имота, аз не съм ходил.“. Св. П. твърди: „Знам имота в махала Л.. Стара къща в която не живеят хора от 20 години. Аз живея в селото от 2000 г. Родом съм от [населено място]. Аз когато дойдох в селото през 2000г., А. гледаше животни в този имот. Имотът е стара къща. Отгоре слагаше слама, отдолу животни. Първо отглеждаше овце, кози и после мина на крави. Не знам кога е настанил тези животни в имота. Имота не знам на кого е. За уговорка със собствениците не съм чул да е имал. Ремонти по къщата след 2000г. не съм видял, нито чул да се правят. Не съм минавал покрай имота. Имотът е в края на селото.Там ходих за оборска тор преди 3-4 години последно.“. Св. З. А. К. сочи в показанията си следното: „Познавам А.. Имат спор за имота в [населено място]. Представлява къща, гредоред, полусрутена. От поне 20 години не живеят хора в тази къща, а А. гледа телета, крави там. Знам имота много добре. От 2000 г. той гледа животни там. Този имот на кого е не знам. Те го ползват за отглеждане на животни. Правили са ремонт на имота, като подмяна на греди преди повече от 10 години, аз съм присъствал и съм помагал. Със сина му сме приятели. Питал съм чий е този имот. Те казват, че е на хора изселили се в Р.Турция. Имота е ограден с каменна ограда и тел. Кой го е ремонтирал не знам. Освен А. и И., друг никой не съм виждал в имота…..В София живея от 1997 - 1998 година. Не познавам Б.. А. отглежда животни в два имота в [населено място]. Когато е докарал животните, дали е ползвал този имот /сегашния/ или първо е ползвал долния имот не знам. Направил е извод, че тези свидетели говорят за една постройка в имота, а видно от данните по делото, постройките са две – двуетажна полумасивна стопанска сграда и паянтова стопанска сграда; показанията им са разнопосочни относно това от кога според тях имотът бил изоставен от „старите собственици“ и от кога се владеел от ищеца А., като твърдейки, че това се е случило от поне 20 години, впоследствие посочват, че не знаят кога е настанил животните си в имота; а също и, че А. първо живеел в друг имот в селото, а после се настанил в процесния. Свидетелите С., П. и К. сочат още, че родом са от други села, а също и че живеят в други населени места свидетелят С. бил родом от [населено място], но от 1989 г. живеел в Крумовград; св. П. бил родом от [населено място], а св. К. живеел в София от 1997-1998 година, но не уточняват кога (в кой период) са живели в [населено място] и съответно са придобили непосредствени впечатления за процесния имот. Съдът е съобразил и че в обясненията си в съдебно заседание ищецът А. Ч. сочи, че му бил нужен документ за собственост, за да получава субсидии. Последните му били спрени, защото нямал документ за собственост, а „докторите, ветеринарите“ му искали документ, не приемали договор за наем. Сочи също, че ползвал долния имот от 1976 г., а от 2000 г. горния имот, за който било настоящето дело. Намерил свободни тези имоти, ограбени и започнал да ги ползва. Не питал никого, а и никой от селото не му казал на кого била къщата. Посочва и, че „аз после ще им оставя имота..“ Отчел е и обясненията на ответника А. А. Б., че след като починал баща му през 2020 г., А. се самонастанил в имота. Никой от рода им не му давал разрешение да се настанява. Твърди, че нямали договорка за ползването на имота и не го допускали в него. Сочи, че ако бил дошъл като човек, нямало да го изгонят, щели да се разберат, а той започнал да се хвали, че има софийски адвокат. Брат му Н. казал „бате и ние имаме животни, нека да го оставим да използва имота да си гледа животните“, но той държал за имота си. При така възприетия доказателствен материал въззивният съд е направил извод, че процесният имот е ли ползван до смъртта през 2020 г. от наследодателя на ответниците Х. Б., а ищците не са доказали по несъмнен начин, че са го владяли повече от десет години – посочените от тях свидетели не са еднопосочни относно това кога те са започнали да отглеждат животни в имота. Допълнително е посочил, че приема, че фактическата власт на ищците е била установена като държане и не са извършени действия, чрез които да се манифестира промяна в намерението, с което се упражнява. Този извод е обоснован с обясненията на ищеца, че му бил необходим документ за собственост, за да може да получава субсидии за отглеждане на животни и че „после ще им остави имота“ което опровергава наличието на намерение за своене. Относно спора за данъчните оценки на името на всяка от страните съдът е посочил, че същите касаят различни имоти – за имот с партиден № * и за имот с партиден № *. Посочил е, че не е без значение и приложеното по нотариалното дело уведомление от кметския наместник на с. Каменика, община Крумовград, с което нотариусът е уведомен, че А. М. Ч. „завзема чужди имоти в селото“ и не желае да ги освободи, въпреки молбите на наследниците и действителните собственици, като са посочени имотите на Х. А. Ю. и И. Е. М., макар да не е ясно в какъв контекст е приел релевантност на това обстоятелство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. М. Ч. и И. А. Ч. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. В касационната жалба тезата, че атакуваното решение е недопустимо е обоснована с доводите, че искът е оспорен само от ответника А. Б., а той не може да ангажира със своето становище другите ответници и въпреки, че останалите трима ответници не са оспорили иска, съдът е разпрострял отхвърлителното решение и спрямо тях, а в показанията си свидетелите на А. Б. съзнателно за потвърдили неистина или са затаили истина, като никой от ответниците не е живял и не е ползвал процесния имот от 2000 година до настоящия момент. Доводите, включително и тези, които голословно навеждат за извършено от свидетелите, ангажирани от взелия участие в процеса ответник, престъпление по чл. 290 НК са неотносими при преценка допустимостта на съдебното решение, доколкото не могат да бъдат свързани с положителните или отрицателни процесуални предпоставки на конкретния исков процес, нито пък със задължението на съда да постанови решението си именно по предявения иск, т. е. въз основа на твърдяните факти. Не обуславя преценка допустимостта на въззивното решение и поставения от касаторите въпрос: задължен ли е съдът да се убеди, включително и чрез служебна справка в ГРАО/Национална база данни, дали посочените съобразно удостоверението за наследници ответници, изселили се преди 35 години от България, с оглед тяхната възраст са живи и дееспособни, доколкото по делото липсват каквито и да било данни, че някой от ответниците, които са били редовно призовани чрез връчени призовки, е починал, а ако ищецът твърди това обстоятелство негово е задължението да представи доказателства за него – арг. от чл. 230, ал. 2 ГПК. Касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, които са от значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1) задължен ли е съдът да разпростре процесуалните действие, извършени само от един от обикновените другари и спрямо другите, които не са оспорили иска, не са се явили лично или чрез пълномощник в нито едно съдебно заседание, както в първата, така и във въззивната инстанция; 2) следва ли да се счита оборена презумпцията по чл. 69 и чл. 70, ал. 1 и ал. 2 ЗС когато нито един от собствениците не е упражнявал собственическите си права и напълно са се дезинтересирали от имота, или е достатъчно да се докаже, че владелецът е упражнявал фактическа власт върху имота в сроковете по чл. 79 ЗС; 3) може ли да се обоснове извод за оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС само от обективното съществуване на съсобственост в случая, когато невладеещите по собствена воля съсобственици, в сроковете по чл. 79 ЗС не са извършили нито едно действие или факт, с което да отблъснат владението на ищците и да му се противопоставят; 4) представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението на задължението на съда да прецени показанията на силно заинтересовани в полза на ответниците техни свидетели по реда на чл. 172 ГПК като ги съпостави с останалите доказателства по делото; 5) представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила мълчанието на съда и неоткриване на производство по чл. 193, ал. 1 ГПК за оспорване истинността на официален писмен документ, което е поискано с нарочна писмена молба в законния срок; 6) представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението му по чл. 10 ГПК да съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за правилното решаване на делото; 7) налице ли са предпоставките на закона да бъдат признати ищците като пълноправни собственици на процесния имот на основание придобивна давност в тяхна полза. По поставените въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Първият въпрос по същество е свързан с правно необоснованата теза на ищците, че неоспорването на иска е основание за неговото уважаване по отношение на неоспорилите страни. В практиката на ВКС – например решение № 20 от 7.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., І г. о. – е дадено тълкуване, че е недопустимо дори постановяване на решение при признание на иска, съответно неоспорването не освобождава ищеца от тежестта да докаже фактите, от които извежда твърдяното придобивно основание, а в случая съдът е разрешил спора именно въз основа на преценката си доколко ищците са провели главно доказване на фактическия състав на придобивната давност. Въпроси от втори до седми се явяват неотносими към данните по делото или мотивите на съда. Вторият и третият въпрос по същество предпоставят съдът да е приел, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота за период от поне десет години и не могат да бъдат отнесени към решаващите изводи на съда, че фактическата власт е установена след смъртта на Х. Б. през 2020 лв. и изобщо не е обсъждал дали ищците са добросъвестни владелци съгласно мл. 70 ЗС. Проверката на допълнителните мотиви, че обясненията на ищеца в съдебно заседание опровергават наличието на намерение за своене не би могла да доведе до друг изход на спора, при извода, че фактическата власт е установена през 2020 г. Изцяло неясно е в какъв контекст е поставен четвъртия въпрос, доколкото нито един от ангажираните от ответника А. Б. свидетели не е в родствена връзка със страните, нито по делото са наведени твърдения, че между свидетелите и някоя от страните съществуват други взаимоотношения, които биха могли да обусловят евентуална заинтересованост в полза или вреда на страна в процеса. Петият и шестият въпрос са поставени във връзка с представената от А. А. Б. данъчна оценка за имот, чиято истинност е оспорена от ищците и неизключването от доказателствения материал като негодно доказателствено средство на декларацията на А. А. Б. за идентичност на имената на Х. А. А.. Дори и в отговор на въпросите да се приеме, че съдът е допуснал твърдените от касаторите процесуални нарушения, това не би рефлектирало върху изхода на спора. Представените от ищците и от ответника А. А. Б. данъчни оценки са за 2023 г. и от една страна не удостоверяват от кога е деклариран имота и се заплащат данъци за него, а от друга страна съдът е приел, че същите не касаят един и същи имот, поради което въз основа на тях не е формирал изводи за владението на ищците. Същевременно изводът, че имената Х. И. Б., Х. А. А. и Х. А. Ю. са на едно и също лице, съдът е направил и въз основа на вписванията в личния регистрационен картон ЕСГРАОН № 10337, а въпрос за доказателственото значение на тези вписвания не е поставен. Седмият въпрос не може да бъде разгледан в производството по чл. 288 ГПК, тъй като преценката дали по него произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС или дали същият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, изисква касационният съдебен състав да се запознае и да обсъди събрания доказателствен материал в съвкупност са твърденията и доводите на всяка от страните. При липсата на основание за допускане на касационно обжалване А. М. Ч. и И. А. Ч. следва да възстановят на А. А. Б. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2000 лв., представляващи заплатено възнаграждение за процесуално представителство на адвокат Д. Ш.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение