Определение № 3554 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 567/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. П. Д. (починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си М. Д. П., Е. Д. П. и Р. И. Д.) и Р. И. Д., чрез адвокат М. Ж., срещу въззивно решение № 5154 от 13.09.2024 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 11820/2023 г. Касаторите излагат съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Топлофикация София“ ЕАД, представлявана от изпълнителния директор П. П. и председателя на УС М. Ц., чрез юрисконсулт Б. А., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд установи следното: С решение № 6646 от 28.04.2023 г. първостепенният Софийски районен съд е признал за установено, че Д. Д. и Р. Д. дължат солидарно на „Топлофикация“ ЕАД сумата от 5622,49 лв., сумата от 860,69 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, натрупана за периода 15.09.2019 г. до 07.10.2021 г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2021 г. до окончателното издължаване; сумата от 19,02 лв. – възнаграждение за дялово разпределение за периода от 01.07.2019 г. до 30.04..2024 г. Съдът отхвърлил претенциите, както следва: за главница над 5622,49 лв. до пълния предявен размер от 5677,87 лв.; за натрупана лихва върху главницата за периода 15.09.2019 г. до 07.10.2021 г. за сумата над 860,69 лв. до пълния предявен размер от 908,33 лв.; за сумата от 5,06 лв. – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение, натрупа на за периода от 31.08.2019 г. до 07.10.2021 г. Съдът присъдил съдебноделоводни разноски на насрещните страни, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. С решение № 15702/29.09.2023 г. първостепенният съд, по реда на чл. 247 ГПК, е допуснал очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението си, като е дописал, че искът за разликата над 5677,87 лв. е отхвърлен до пълния размер от 5677,87 лв. и за периода от 01.05. 2018 г. до 31.08.2018 г. Уточнението е мотивирано от съображенията в мотивите на основното решение, че за този период претенцията е погасена по давност, т.е. поправката по чл. 247 ГПК е следвало да съдържа диспозитив за частичното отхвърляне на иска именно като погасен по давност (различно от отхвърляне на неоснователен иск). В случая, това пояснение не е съществено с оглед уточняване предмета на произнасяне на въззивния съд и, съответно предмета на касационното обжалване. Във въззивното решение е записано, че производството се развива пред СГС по жалба на Д. Д. и Р. И. срещу въззивното решение, в частта „за сумата от 4568,37 лв.“ – стойност на топлинна енергия за отопление на имот и обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Сборът от сумите по уважените от РС искове за главница и натрупана до подаване на исковата молба лихва, съставляваща обезщетение за забава, е 6483,18 лв.; нито един от исковете не е с цена от 4568 лв., нито е пък е уважена претенция до този размер. Претенцията, разгледана от първостепенния съд с правно осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД обхваща период от преди подаване на исковата молба, поради което е и посочен размерът на мораторното обезщетение (за забава), както и след сезирането на съда, до окончателното издължаване, като точният размер не е възможно да бъде определен, а е само определяем като законна лихва върху главницата. Не е ясно в тази част въззивният съд какво е приел – че е сезиран или не с въззивна жалба. Няма пречка страните да обжалват частично решението, което не е в техен интерес, но от начина, по който е изяснен предметът на въззивното производство в обжалваното решение, това не е ясно. В мотивите по същество няма спомената нито една цифра, нито е изяснено забавата на изпълнението от кой момент е установена и дали е само до датата на подаване на исковата молба или касае и времето след това, до окончателното издължаване. Като резултат, в диспозитива е потвърдено първоинстанционното решение „в обжалваната му част“, а тя, съгласно единственото изречение в мотивите на въззивното решение е за обща сума от 4568 лв. и включва главницата и обезщетението за забавено изпълнение, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, без да е изяснено дали мораторното обезщетение е само за частта от натрупана до подаване на исковата молба сума от 860,69 лв. (изчислена според законната лихва върху присъдената главница) или само за дължимата след това, до окончателното издължаване, в размер на законната лихва, или пък и двете. Така изготвен диспозитивът на въззивното решение, с което той се е произнесъл „ в обжалваната част“ не само, че не изяснява предмета на спора, но и създава неяснота относно това в коя част първостепенния съдебен акт е влязъл в сила, което пък е от значение за изпълнението, вкл. погасителната давност за събиране на вземанията. Въззивният съд, който е съд по съществото на спора, в рамките на сезирането, като се произнася по материалноправния спор, съответно потвърждава изцяло или частично първостепенното решение, отменя изцяло или частично същото и пререшава правния спор. В случаите, когато първоинстанционният съдебен акт е обжалван частично, от диспозитива на въззивното решение трябва да е несъмнено и точно как се е произнесла втората инстанция именно в тази част. Мотивите не са част от диспозитива, нито очертават силата на присъдено нещо, съответно не се ползват с изпълнителна сила и конститутивно действие, поради което диспозитив, с който се потвърждава решение „в обжалваната част“ не дава яснота относно предмета на произнасяне. В случая, поради установената по-горе неяснота относно произнасянето, не е възможно за състава на ВКС в своето определение по чл. 288 ГПК и диспозитива на същото да индивидуализира предмета на произнасяне на въззивния съд. За състава на ВКС е неясно допустима ли е и в каква част касационната жалба, а според нея за касаторите също съставлява затруднение да разберат по какви претенции се е произнесъл СГС. Те обжалват въззивното решение изцяло, като според тях втората инстанция е признала за установено спрямо тях, че дължат солидарно 5622,49 лв. главница за периода 01.09.2018 г. до 30.04.2020 г., на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД; сумата от 860 лв., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД натрупана лихва за забава върху тази главница, за периода 15.09.2019 г. – 07.10.2021 г.; главница от 19,02 лв., на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 28.10.2021 г. Иска се отмяна на така постановеното въззивно решение. За касационната инстанция съществува неяснота и във връзка с дължимата служебна преценка за допустимост на въззивното решение. При така изложените съображения, касационният състав намира, че делото следва да бъде върнато на въззивния съд, който изрично да уточни по реда на чл. 247 ГПК какво точно е потвърдил от първоинстанционното решение – по кой иск/искове и за каква сума по всеки. Има ли произнасяне относно съдебноделоводните разноски, присъдени с първоинстанционното решение (по общо правило жалбата срещу решението по същество, поставя във висящност и произнасянето по разноските.) Мотивиран от горното, съдът