Определение № 82 от 09.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 567/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. П. Д. (починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си М. Д. П., Е. Д. П. и Р. И. Д.) и Р. И. Д., чрез адвокат М. Ж., срещу въззивно решение № 5154 от 13.09.2024 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 11820/2023 г. При извършена служебна проверка, съставът на ВКС установи следното: „Т.“ ЕАД предявила искове против Д. Д. и Р. Д., за установяване в отношенията между тях, че Д. дължат сумата от 5677,87 лв., неплатена доставка на топлинна енергия; обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази главница, натрупана за времето от 15.09.2019 г. до 07.10.2021 г. в размер на 908,33 лв., както и след тази дата до окончателното издължаване на главницата в размер на законната лихва; сумата от 19,02 лв. – възнаграждение за дялово разпределение за периода от 01.07.2019 г. до 30.04..2024 г.; 5,06 лв. – обезщетение за забава, представляващо натрупана лихва върху тази главница за периода от 31.08.2019 г. до 07.10.2021 г., както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва. С решение № 6646 от 28.04.2023 г. първостепенният Софийски районен съд е признал за установено, че Д. Д. и Р. Д. дължат солидарно на „Т.“ ЕАД сумата от 5622,49 лв., сумата от 860,69 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, натрупана за периода 15.09.2019 г. до 07.10.2021 г. върху тази главница, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху същата главница, считано от 28.10.2021 г. до окончателното издължаване; сумата от 19,02 лв. – възнаграждение за дялово разпределение за периода от 01.07.2019 г. до 30.04.2024 г. и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2021 г. Районният съд отхвърлил претенциите, както следва: за главница над 5622,49 лв. до пълния предявен размер от 5677,87 лв.; за натрупана лихва върху главницата за периода 15.09.2019 г. до 07.10.2021 г., за сумата над 860,69 лв. до пълния предявен размер от 908,33 лв.; за сумата от 5,06 лв. – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение, натрупана за периода от 31.08.2019 г. до 07.10.2021 г. Съдът присъдил съдебноделоводни разноски на насрещните страни, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. С решение № 15702/29.09.2023 г. първостепенният съд, по реда на чл. 247 ГПК, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението си, като е дописал, че искът за разликата над 5622,49 лв. е отхвърлен до пълния размер от 5677,87 лв. и за периода от 01.05. 2018 г. до 31.08.2018 г. Уточнението е мотивирано от съображенията в мотивите на основното решение, че за този период претенцията е погасена по давност, т.е. поправката по чл. 247 ГПК е следвало да съдържа диспозитив за частичното отхвърляне на иска именно като погасен по давност (различно от отхвърляне на неоснователен иск). В случая, това пояснение не е съществено с оглед уточняване предмета на произнасяне на въззивния съд и, съответно предмета на касационното обжалване. Ищецът „Т.“ ЕАД не е обжалвало решението на СРС и то е влязло в сила в частта, с която исковете са частично отхвърлени. Подадена е въззивна жалба от ответниците по исковете Д. и Р. Д.. Във въззивното решение е записано, че производството се развива пред СГС по жалба на Д. Д. и Р. И. срещу въззивното решение, в частта „за сумата от 4568,37 лв.“ – стойност на топлинна енергия за отопление на имот и обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Сборът от сумите по уважените от РС искове за главница и натрупана до подаване на исковата молба лихва, съставляваща обезщетение за забава, е 6483,18 лв.; нито един от исковете не е с цена от 4568 лв., нито е пък е уважена претенция до този размер. Претенцията, разгледана от първостепенния съд с правно осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД обхваща период от преди подаване на исковата молба, поради което е и посочен размерът на мораторното обезщетение (за забава), както и след сезирането на съда, до окончателното издължаване, като точният размер не е възможно да бъде определен, а е само определяем като законна лихва върху главницата. Не е ясно в тази част въззивният съд какво е приел – че е сезиран или не с въззивна жалба. Няма пречка страните да обжалват частично решението, което не е в техен интерес, но от начина, по който е изяснен предметът на въззивното производство в обжалваното решение, това не е ясно. В мотивите по същество няма спомената нито една цифра, нито е изяснено забавата на изпълнението от кой момент е установена и дали е само до датата на подаване на исковата молба или касае и времето след това, до окончателното издължаване. Като резултат, в диспозитива е потвърдено първоинстанционното решение „в обжалваната му част“, а тя, съгласно единственото изречение в мотивите на въззивното решение, е за обща сума от 4568 лв. и включва главницата и обезщетението за забавено изпълнение, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, без да е изяснено дали мораторното обезщетение е само за частта от натрупана до подаване на исковата молба сума от 860,69 лв. (изчислена според законната лихва върху присъдената главница) или само за дължимата след това, до окончателното издължаване, в размер на законната лихва, или пък и двете. Съставът на ВКС е върнал делото на въззивния съд за да уточни по реда на чл. 247 ГПК какво точно е потвърдил от първоинстанционното решение – по кой иск/искове и за каква сума по всеки. Има ли произнасяне относно съдебноделоводните разноски, присъдени с първоинстанционното решение (по общо правило жалбата срещу решението по същество, поставя във висящност и произнасянето по разноските.) С решение № 5045/04.08.2025 г. въззивният съд е допуснал очевидна фактическа грешка на въззивното си решение, като е пояснил, че това на първата инстанция е влязло в сила в частта, с която частично е уважен, до размера на 1054,12 лв., искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, и е отхвърлен изцяло искът за сумата от 19.02 лв. Потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ е уважен за разликата над 1054,12 лв. до 5622,49 лв., присъдено е обезщетение в полза на кредитора за забава в размер на законната лихва върху сумата от 4568,37 лв., считано от 01.09.2018 г. до 30.04.2020 г.; присъдено е обезщетение за забава и в размер 860,69 лв., натрупани върху главницата (не е ясно коя – върху разгледаната сума от 4568,37 лв. от СГС или върху произнесената сума от 5622,49 лв. от СРС ), за периода „от 15.09.2019 г. до 07.10.2021 г., начислена върху главницата за топлинна енергия за периода 01.09.2018 г. до 30.04.2020 г.“. Потвърдил е още и решението на СРС в частта относно съдебноделоводните разноски. Това решение по чл. 247 ГПК не е обжалвано и така, окончателно е определило произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение. В него признасяне по иск за сумата от 19.02 лв. няма, поради което, а също и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, в тази част касационната жалба се явява недопустима и подлежи на връщане. В останалата част касационната жалба е допустима. Касаторите излагат съображения за неправилност. Насрещната страна “Т. София“ ЕАД, представлявана от изпълнителния директор П. П. и председателя на УС М. Ц., чрез юрисконсулт Б. А., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване със следните въпроси: кой/кои са задължените лица да заплащат отдадената топлинна енергия от сградната инсталация в сграда-етажна собственост с двузоново отопление, преминаваща през отопляемо жилище от първата зона, която инсталация е необходима за работата на втората зона отопление; длъжен ли е, съгласно нормативната уредба по топлоснабдяването, собственик на отоплен имот от първата зона за отопление, в сграда с двузоново отопление, през който преминава част от сградната инсталация за втората зона за отопление на сграда-етажна собственост, да заплаща отдадената от тази част на сградната инсталация топлинна енергия в имота му, като такава за отопление на имот – твърди противоречие с решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г. и на решение на СЕС от 05.12.2019 г. по съединени дела С 708/17 и С-725/17; задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението всички обстоятелства по делото и всички доводи и възражения на страните; задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните, като изложи в мотивите си към решението собствени констатации и направи своите правни изводи, в случай че потвърждава първоинстанционното решение – твърди противоречие на въззивното решение с решение № 77/20.06.2024 г. по т.д.№ 2734/2022 г. на ВКС, II т.о.; определение № 129 от 02.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 934/2020 г., I т. о.; решение № 27 от 28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2430/2015 г. на I т. о.; решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о.; решение № 161 от 4.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 2220/2015 г. на II т.о. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато служебно за произнасяне относно мотивите на въззивното решение и евентуално наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК (нищожност поради пълна неразбираемост) или чл. 280, ал. 1, предл. 3 ГПК (очевидна неправилност). Дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба е в размер на 129,66 лв., което след 01.01.2026 г., след превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ е 66,29 евро. От 01.01.2026 г. до 01.02.2026 г. плащането на таксата може да бъде извършено в евро или лева, т.нар. период на двойно обращение на лева и еврото, съгласно чл. 25 от ЗВЕРБ, а след това – само в евро. Мотивиран от горното, съдът