Решение № 123 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 431/2009 г.

Решение № 123 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 431/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Б. и С. Х. Б., гр. С., срещу въззивно решение от 07.05.2008 г. по гр. дело № 1733/2005 г. на Софийския градски съд. С определение от 12.08.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса дали може да се придобие по давност ид. ч. на съсобственик в имота, без да бъде манифестирана промяна в намерението да се свои тази част от другия съсобственик-владелец като относим и към приложението на чл. 69 ЗС във връзка с установената презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответниците по касация Л. Ц. Б. и С. Х. Б. оспорват жалбата като неоснователна. След проверка на заявените в жалбата касационни основания, ВКС, състав на II г. о. приема следното: С обжалваното решение е оставено в сила решение от 03.10.2003 г. по гр. д. № 11476/2003 г. на СРС в частта, с която е допуснато да се извърши съдебна делба на апартамент, находящ се в гр. С., между съделителите и при дялове, както следва: Л. Ц. Б. - 3/6 ид. ч.; Д. П. Б. - 1/6 ид. ч. и С. Х. Б. - 1/6 ид. ч. и С. Х. Б. - 1/6 ид. ч. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че имотът е придобит в режим на СИО от наследодателя Х ищцата Л по време на брака им, прекратен с развод на 17.12.1986 г. Б. е починал на 07.11.1999 г. и е оставил за наследници С син /от първи брак/, Д. Б. - съпруга и С. Б. -син. Възражението за придобиване по давност на имота от страна на ответницата Д наследодателя Х е прието за неоснователно, поради неустановеност на един от елементите от фактическия състав на придобивната давност - намерение за своене. Съпрузите са живели в имота от 1984 г. Нейното владение трябвало да бъде отблъснато по категоричен начин като се доведе до знанието и намерението на Х. и Д. Б. да своят идеалната и част. Няма данни тя да е уведомена за намерението на двамата съпрузи да владеят идеалната и част като своя. Тъй като върху процесния имот Л. Б. е имала право на собственост, то нейното владение трябвало да бъде отблъснато по категоричен начин. Тъй като в обжалваното решение е прието наличие на фактическа власт върху имота, упражнявана от Х. и Д. Б. за период от 10 години до смъртта на Б. през 1999 г., а впоследствие и от Д. Б., но липса на манифестирано намерение за своене към Л. Б. на притежаваната от нея част и отблъскване на нейното владение, то и по реда на чл. 291 ГПК следва да се даде преценка на съответствието на изводите на въззивния съд на трайно установената съдебна практика по приложение разпоредбата на чл. 69 ЗС, в т. ч. и с приложените от касатора решения на ВКС. Според тази практика, която и настоящият съдебен състав приема за правилна, когато съсобствеността е възникнала от юридически факт, различен от наследяването, приложение намира разпоредбата на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Изрично манифестиране на намерение за упражняване на фактическа та власт върху целия имот само за себе си съсобственикът следва да извърши спрямо останалите съсобственици само ако съсобствеността е възникнала по силата на наследствено правоприемство. По основателността на касационната жалба. По делото е било установено, че процесният имот е придобит в режим на СИО от Х. Б. и първата му съпруга Л на 10.10.1083 г. Изводите на въззивния съд за режима на собствеността са законосъобразни, тъй като имотът е придобит възмездно от двамата съпрузи по време на брака им като не е доказано да е придобит с лични средства от наследодателя Б да е оборена презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК /1986 г./. Бракът е прекратен с развод с влязло в сила съдебно решение от 17.12.1986 г. Безспорно е било, че Д. и Х. Б. са живели в имота от 1984 г. до смъртта на Х. Б. на 07.11.1999 г., а след това в имота са останали да живеят преживялата съпруга Д синът им С. Б. Ищцата Л. Б., както и синът от брака и с Х. Б. - С. Б., не са упражнявали фактическа власт върху имота и не са предявявали претенции към него до завеждане на иска за делба на 22.11.2000 г. След прекратяване на СИО с развод имотът е преминал в режим на съсобственост между бившите съпрузи при равни квоти. За да се приеме, че притежаваните от Л. Б. 1/2 ид. ч. от имота са придобити впоследствие от Х. и Д. Б., то по делото следва да бъде установено, че те са упражнявали фактическа власт върху имота непрекъснато, явно и необезпокоявано в продължение на 10 години. С оглед приетото по-горе по релевантния за изхода на делото въпрос по прилагане разпоредбата на чл. 69 ЗС в разглеждания случай, следва че неправилно въззивният съд е разпределил доказателствената тежест в процеса и е приел, че позоваващите се на придобивна давност следва да докажат намерението на Х. и Д. Б. да своят имота. Последните са владяли частта на ищцата за себе си и владението им е продължило в изискуемия от разпоредбата на чл. 79 ЗС десетгодишен срок, считано от 1986 г. Срокът е изтекъл към 1996 г. и тази 1/2 ид. ч. е придобита от Х. и Д. Б. в режим на СИО. Със смъртта на Б. през 1999 г. по силата на наследственото правоприемство имотът преминава в неговите наследници по закон - Д. Б., С. Б. и С. Б. Първата на собствено основание притежава 1/2 ид. ч. от придобитата по време на брака по давност 1/2 ид. ч. от недвижимия имот. Останалата част, съгласно разпоредбата на чл. 5 и чл. 9 ЗН, е наследена от преживялата съпруга Д двете деца. При това положение квотите в съсобствеността са както следва: за Д. Б. - 6/12 ид. ч., за С. Б. - 3/12 ид. ч. и за С. Б. - 3/12 ид. ч. По отношение на Л. Б. искът е неоснователен. Изложените съображения за материална незаконосъобразност налагат касиране на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго, с което се допусне делба на процесния апартамент между съделителите Д. Б., С. Б. и С. Б. при посочените квоти. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на II г. о.