Решение № 538 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 519/2009 г.

Решение № 538 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 519/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на "О" А. със седалище и адрес на управление в гр. С., представлявано от председателя на съвета на директорите В. П., приподписана от юрисконсулт Д. Ф., против въззивното решение без номер от 18 ноември 2008 г., постановено по гр. д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., с което е оставено в сила решение без номер от 15 януари 2008 г., постановено по гр. д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г. Касационният контрол е допуснат с определение № 725 от 9 юли 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по правния въпрос дали Наредба № 7 има универсален характер и дали е приложима и по отношение на процедурите по чл. 64 ЗС, или е приложима само за новопостроени сгради. По поставения въпрос касаторът сочи, че размерът на прилежащия терен не може да се определя произволно за всеки конкретен случай, а само въз основа на нормативи и установени критерии, които именно се съдържат в Наредба № 7 за правила и нормативи за устройството на отделните видове територии и устройствени зони; ЗУТ в чл. 22, ал. 7 определя, че посочената наредба се прилага при определяне на прилежащ терен към съществуващи сгради, поради което наредбата има универсален характер. Ответникът "Т" А. със седалище и адрес на управление в гр. С., представлявано от изпълнителния директор И, чрез процесуалния си представител адв. П, в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК по поставения въпрос изтъква, че посочената наредба няма универсално приложение, а е приложима само при проектиране на нови сгради и комплекси, при промяна на предназначението им и евентуално в случаите на чл. 11, ал. 3 ППЗСПЗЗ. С атакуваното решение въззивният съд приел, че касаторът ползва процесния имот, като определената по реда на чл. 64 ЗС площ е 230 кв. м., но касаторът ползва допълнително още 640 кв. м.; по реда на Наредба № 7 необходимата площ за използване на сградата надвишава размера на имота; наредбата няма приложение в отношенията между страните, защото тя цели да определи необходимата земя за застрояване, а не и в отношенията между собственика на земята и собственика на постройката по смисъла на чл. 64 ЗС - ЗС е по-висок по степен нормативен акт, а наредбата е издадена по приложението на ЗУТ и касае друга правна сфера; за ползваните в повече части от имота се дължи обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД, което, изчислено, възлиза на по-голяма сума от претендираната. По поставения въпрос касационният съд приема следното: Според правилото на чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката съобразно нейното предназначение. Целта на разпоредбата е при разделна собственост на земята и постройките върху нея да бъде максимално защитена възможността за ползване на земята от нейния собственик. Използването на земята от суперфициарния собственик не може да е безпределно, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва. Затова законът определя, че ползването на чуждия имот е допустимо в обема на необходимото за ползването на сградата пространство. Законът за устройство на територията създава ред по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради. Така в чл. 22, ал. 7 ЗУТ е сторено препращане за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване на закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на Наредба № 7 от 2003 г. и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея. Като е приел разрешение на поставения материалноправен въпрос в противоречие с изложеното, въззивният съд е приложил закона неправилно. Касационната жалба е основателна. Съдът е сезиран с иск за заплащане на обезщетение по реда на чл. 59 от Закона за задълженията и договорите за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот в размер на 9000 лева за периода 18 август 2001 г. - 18 юли 2006 г. С исковата си молба ответникът по касация "Т" А. сочи, че закупил по приватизационна сделка урегулиран поземлен имот, обособен в последствие в два УПИ, като в единия от тях се намира собствената сграда на касатора, който ползва целия УПИ, а не само частта от имота, необходима за използването на сградата; въпреки исканията на ищеца за уреждане на отношенията помежду им или за изкупуване на терена, касаторът не предприел действия в тази насока, а заградил имота и ограничил достъпа на външни лица, включително и на ищеца. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост и са изтъкнати доводи за погрешен извод на съда във връзка с приложимостта на Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони в рамките на производство по чл. 64 ЗС. По делото е установено, че ищецът е придобил собствеността върху дворно място по силата на приватизационна сделка, като в последствие от дворното място са образувани две УПИ, от които процесното е с площ от 1360 кв. м. В това УПИ е разположена административна сграда, собственост на ответника, със застроена площ от 490,50 кв. м. Процесното дворно място към датата на завеждането на иска е съсобствено между ищеца и третото лице помагач на негова страна - "З" ЕООД. Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че касаторът владее процесния имот. Атакуваното решение е неправилно. За да бъде определено обезщетение за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот е необходимо да се определи площта, която е нужна за обслужването на собствената на ответника по иска сграда, като за разликата над тази площ обезщетение се дължи. Според неоспореното заключение на тричленната техническа експертиза, застроената площ на сградата е 497 кв. м., а площта на поземления имот е 1328 кв. м.; съобразно Приложение № 1 към чл. 21 на Наредба № 7 от 2003 г., необходимата прилежаща площ към сградата е в размер на 1412 кв. м. - повече от площта на имота. При тези данни следва да се приеме, че използването на цялата площ на процесния имот в конкретния случай не ограничава извън рамките на допустимото правото на ищеца да ползва собствения си имот. Искът за заплащане на обезщетение по реда на чл. 59 от Закона за задълженията и договорите за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Касаторът не претендира заплащането на разноски по спора, поради което такива не се присъждат. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС