Решение № 1243 от 04.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8605/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи- Габрово (ОДМВР- Габрово), чрез пълномощника Т.Стоянов, против решение № 938 от 14.07.2025 г., постановено от Административен съд - Габрово по адм. дело № 122/2025 г., с което е отменено по жалба на М. Е. заповед №264з-484/20.02.2025г. издадено от Директор на ОДМВР-Габрово, с която на основание чл. 42з, ал.1, т. 3 от ЗЧРБ е наложена ПАМ „Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на ЕС, когато чужденецът не изпълнил задължението за връщане“ и заповед №264з-992/04.04.2025г. на ВПД Директор на ОД на МВР-Габрово, с която е допълнена заповед №264з-484 от 20.02.2025г., издадена от Директор на ОДМВР-Габрово, като е добавено изречението „на осн. чл. 24, §2, б. „в“ от Регламент №2018/1861 на ЕП и на Съвета, наложената принудителна административна мярка да бъде въведена като сигнал в Шенгенска информационна система /ШИС/“. В касационната жалба са изложени съображения, че решението на съда е недопустимо и неправилно и излага подробни съображения, релевантни към касационните основания по чл.209, т.2 и т.3 АПК- противоречие с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. По изложените касационни основания претендира отмяна на обжалваното съдебно решение. Ответникът – М. (Е.), лично не изразява становище по касационната жалба. Постъпили са три броя клетвени декларации Д. Е.. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура представя мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, счита че решението е неправилно и незаконосъобразно. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания, становището на ответника и заключението на прокурора във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба на директора на ОДМВР-Габрово е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно в срока, регламентиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Предмет на контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е заповед №264з-484/20.02.2025г. издадено от Директор на ОД на МВР-Габрово, с която на основание чл. 42з, ал.1, т. 3 от ЗЧРБ на М. С. е наложена принудителна административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на ЕС, когато чужденецът не изпълнил задължението за връщане“ и заповед №264з-992/04.04.2025г. на ВПД Директор на ОД на МВР-Габрово, с която е допълнена заповед №264з-484 от 20.02.2025г., издадена от Директор на ОД на МВР-Габрово, като е добавено изречението „на осн. чл. 24, §2, б. „в“ от Регламент №2018/1861 на ЕП и на Съвета, наложената принудителна административна мярка да бъде въведена като сигнал в Шенгенска информационна система /ШИС/“. С обжалваното решение Административен съд- Габрово е отменил заповедите, мотивирайки се с обстоятелството, че същата е издадена в нарушение на чл.67, ал.2 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), както и че заповедта за налагане на ПАМ от 03.12.2024г. не е надлежно съобщена на адресата, както и че няма данни същата да е влязла в сила. Съдът е приел, че административния акт е издаден и в нарушение на основното право на личен живот на чужденеца по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Съдът е приел, че органът не е извършил проверка по реда на чл.44, ал. 5 от ЗЧРБ. На последно място е установено, че втората заповед от 04.04.2025г. е издадена след предоставяния статут на чужденката от ДАБ и с нея на практика не се отстранява на явна фактическа грешка, а е налице допълване на заповедта от 20.02.2025г., като няма данни адресатът да е бил надлежно уведомен за стартиралото административно производство и да му е предоставена възможност да участва в производството, да сочи доказателства, да прави възражения и да дава сведения, в нарушение на чл.9, чл. 12, чл. 35, чл. 36, чл. 41 от АПК. Решението е неправилно. Неоснователен е релевирания от касатора довод за недопустимост на жалбата, доколкото адресатът на заповедта е М. С., а съдът е следвало при даване ход на делото и разглеждането му, да установи, че името на М. Е. е идентично на адресата на заповедта. Налице е идентичност на лицето, което се представя с две различни фамилни имена. Съгласно нормата на чл.42з, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, принудителна административна мярка (ПАМ) „забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите - членки на Европейския съюз“ се налага когато чужденецът не изпълни задължението за връщане. В конкретната хипотеза това основание е установено по категоричен начин. С влязла в сила заповед №264з-3871 от 03.12.2024г. на ОД на МВР-Габрово - М. С., чужда гражданка със статут на краткосрочно пребиваващ в Република България, даващ и право на престой в страната до 90 дни в рамките на всеки 180 – дневен период, тъй като е установено, че на 30.05.2024г. е влязла в страната, с право на престой 22 дни и разрешен срок до 21.06.2024г., в периода от 180 дни предшестващи последното влизане в страната 30.05.2024г., вече е реализирала престой от 61 дни, считано от 24.03.2024г. до 24.05.2024г. и престой от 7 дни, считано от 24.05.2024г. до 30.05.2024г., въз основа на което на основание чл. 44, ал.1 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал.1, т.2 във връзка с чл. 41, т. 2 от ЗЧРБ „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, а именно връщане до страна на произход – Израел. Със заповедта на основание чл. 39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен срок от 30 дни, в който следва доброволно да изпълни задължението си за връщане в страната по произход. Видно от представеното по делото предложение №264р-2821 от 20.02.2025г., безспорно е установява, че не са изпълнени доброволно задължението за връщане в страната по произход в предоставения им срок. Тук е мястото да се посочи, че настоящият съдебен състав приема за неправилен извода на първоинстанционния съд, че именно тази заповед, с която на М. С. е наложена мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ не е връчена редовно на адресата. Напротив, отбелязванията на стр.3 от заповедта установяват по категоричен начин, че административният орган е направил опит да връчи препис от същата на адресата, при това в присъствието на преводач от руски език, който С. заявява, че владее, но последният е отказал да я получи. Отказът е удостоверен по съответния начин- с подписа на един свидетел, идентифициран с трите си имена, следователно същата следва да се приеме, че е влязла в сила и е подлежала на доброволно изпълнение. В производството по налагане на мярката административният орган не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила и е приложил законосъобразно материалния закон. Следва да се отбележи, че при установеност на основанието по чл. 42з, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, административният орган действа в условията на обвързана компетентност, която е упражнил законосъобразно. Настоящият съдебен състав приема за основателен довода на касационния жалбоподател, че не е приложима хипотезата на чл. 67, ал.2 от ЗУБ. Производството за предоставяне на закрила по Закона за убежището и бежанците е започнало по молба на чужденката, която е подадена след постановяване на процесната заповед за налагане на ПАМ. С нормата на чл.67 от ЗУБ законът въвежда гаранция за чужденците, забранявайки изпълнението на приложената принудителна административна мярка до приключване с влязло в сила решение по производството по предоставяне на международна закрила. Съобразно ал.2 на чл.67 от ЗУБ наложената мярка се отменя при придобиване на съответния статут (бежански или хуманитарен) от чужденеца. В настоящата хипотеза обаче производството по предоставяне на международна закрила не е приключило и разпоредбата на чл.67, ал.2 от ЗУБ е неприложима. Следва да се припомни още, че производствата по ЗУБ и ЗЧРБ са самостоятелни и не зависят едно от друго. По силата на чл. 67 от ЗУБ разрешаването на въпроса за предоставяне на закрила е от значение единствено за изпълнението на приложената спрямо лицето принудителна мярка, но не е относимо към въпроса за законосъобразността на акта, с който се налага ПАМ. Направените от първоинстанционния съд изводи в обратния смисъл са неправилни. В конкретната хипотеза не е налице и нарушение на основни човешки права по ЕКПЧ. По никакъв начин не е засегнато правото на личен живот на чужденеца. Съдът намира за необходимо да припомни, че в постоянната си практика приема, че държавата има суверенно право да контролира влизането и дългосрочното пребиваване на граждани на други държави на своя територия, доколкото предоставянето на тази възможност не е гарантирано от закон или международна правна норма. Т.е., гарантирано от закона право на дългосрочно пребиваване не съществува, съответно - липсват установени правни механизми за гарантирането му, включително и чрез съдебна защита. От данните по делото, а и от поведението на чужденеца в съдебно заседание се установява, че той заявява пълно незачитане към установения правов ред в Република България. Поради това наложената мярка е пропорционална на заплахата, създадена от поведението на чуждия гражданин и с нея не се засяга в недопустима степен правото му на личен и семеен живот, гарантирано от Конвенцията. Определеният срок на ПАМ е в рамките на законоустановения съгласно чл. 42з, ал. 3 ЗЧРБ и съответства на установените по делото факти. Наложеният максимален срок на ПАМ не е необоснован и няма нарушение на принципите на пропорционалност и ефективност. На последно място буди недоумение позоваването от страна на съда на чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ, като се твърди, че „съгласно тази норма, чужденецът, на когото е наложена ПАМ връщане, не се връща в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. …“. Така посоченият текст, несъответства на сочената разпоредба, според която е предвидено, че когато съществуват пречки чужденецът да напусне незабавно страната или да влезе в друга страна и няма насрочени действия за предстоящото му извеждане, органът, издал заповедта за налагане на принудителната административна мярка, или директорът на дирекция "Миграция" след преценка на индивидуалните обстоятелства и на опасността от укриване или на осуетяване на връщането по друг начин разпореждат със заповед по ред, определен с правилника за прилагане на закона, изпълнението заедно или поотделно на някоя от обезпечителните мерки. В настоящия случай такива мерки не са били предвидени, респективно неправилно съдът се е позовал на същата. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че решението на Административен съд- Габрово е неправилно като противоречащо на материалния закон и поради необосноваността му. Това налага неговата отмяна. Доколкото спорът е изяснен от фактическа страна, същият следва да бъде разрешен по същество с отхвърляне на предявената от М. С. /Е./ жалба по изложените по-горе съображения. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.2 във връзка с чл.222, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,