Определение № 60333 от 20.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1759/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. И. А. - чрез адв. П. К. от САК, срещу определение № 10171 от 12.05.2021 г. по гр. д. № 5404/2019 г. на Апелативен съд - София, с което е оставена без уважение молбата на Д. А. за изменение на постановеното по делото решение № 10053 от 17.04.2020 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се прави искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател поддържа, че въпреки констатациите в мотивите към въззивното решение за липса на подаден от ответника „ЗД Бул Инс“ АД отговор на въззивна жалба и на извършени във въззивното производство процесуални действия от страна на упълномощения от дружеството адвокат, въззивният съд е отказал да измени решението си в частта относно присъдените на ЗД „Бул Инс“ АД, но недължими разноски за адвокатско възнаграждение. Навежда доводи, че след като не е осъществено реално процесуално представителство, на ответника не се дължат разноски, респ. претендираното като разноски адвокатско възнаграждение подлежи на редуциране съобразно правилото на чл.78, ал.5 ГПК. Ответникът по частната жалба ЗД „Бул Инс“ АД оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор от 30.06.2021 г. и изразява становище за потвърждаване на обжалваното определение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр. д. № 5404/2019 г. е образувано пред Апелативен съд - София по повод подадени от Д. И. А. въззивни жалби срещу решение № 2809 от 17.04.2019 г. по гр. д. № 9953/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявен от жалбоподателя против „ЗД Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 25 000 лв., и срещу решение № 5917 от 05.08.2019 г., с което е отхвърлена молба на Д. А. за поправяне на очевидна фактическа грешка в решението от 17.09.2019 г. В срока по чл.263, ал.1 ГПК ответникът „ЗД Бул Инс“ АД е подал чрез процесуалния си представител по делото въззивна жалба срещу решение № 2809 от 17.04.2019 г. С молба вх. № 22386/10.12.2019 г., депозирана преди откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция, ответникът - чрез адв. Я. Д., е поискал да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 440 лв. за процесуално представителство във въззивното производство. С молбата е представен договор за правна защита и съдействие от 21.11.2019 г. между „ЗД Бул Инс“ АД и адв. Д. /и други вписани в договора адвокати/, удостоверяващ уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. /без включен ДДС/ за производството пред Апелативен съд - София и заплащане на уговореното възнаграждение в брой към датата на подписване на договора. На 22.05.2020 г. и 10.07.2020 г. са проведени открити съдебни заседания пред въззивния съд с участието на адв. Я. Д. - пълномощник на „ЗД Бул Инс“ АД, който е изразил аргументирано становище за неоснователност на въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение по съществото на правния спор и е поискал присъждане на разноски съгласно молбата от 10.12.2019 г. С решение № 10053 от 15.01.2021 г. Апелативен съд - София е потвърдил решение № 2809 от 17.04.2019 г. по гр. д. № 9953/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната част и в зависимост от изхода на спора е осъдил ищеца - жалбоподател да заплати на „ЗД „Бул Инс“ АД разноски по чл.78, ал.3 ГПК за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 130 лв., определена след редуциране на възнаграждението на основание чл.78, ал.5 ГПК по повод своевременно направено от ищеца възражение. В срока по чл.248, ал.1 ГПК ищецът Д. А. е сезирал въззивния съд с молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските, аргументирана с доводи за недължимост на разноските по причина на неосъществена реално процесуална защита на дружеството от упълномощения за въззивното производство адвокат. Молбата е оставена без уважение с обжалваното в настоящото производство определение от 12.05.2021 г., в мотивите към което въззивният съд е приел, че процесуалният представител на дружеството - ответник е извършил дължимите пред въззивната инстанция процесуални действия и няма основание да се отрече правото на дружеството да получи направените разноски за адвокатско възнаграждение. Въззивният съд е изложил и съображения, че процесуалният закон не предполага проверка от страна на съда на степента на активност на страните по делото, която да обвързва с дължимостта на разноските, а и не поставя изискване за участие на процесуалните представители на страните в открито съдебно заседание като условие за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Частната жалба срещу определението, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК, е неоснователна. Отговорността на страните за разноски се разпределя в съответствие с правилата на чл.78 ГПК, които се прилагат съответно в производството пред въззивния съд. Съгласно чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, когато страната, в чиято полза е решено делото, е представлявана от адвокат, тя има право на разноски за адвокатското възнаграждение, което е заплатила на процесуалния си представител - адвокат. За да се присъдят от съда, разноските трябва да са поискани своевременно от правоимащата страна и да е доказано реалното им извършване по начините, указани в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС - с договора за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение в брой от страната на упълномощения по делото адвокат, или с банкови документи в случай, че според уговорките в договора възнаграждението подлежи на плащане по банков път. При надлежно заявено от насрещната страна възражение по чл.78, ал.5 ГПК съдът може да намали уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение, ако прецени, че то е прекомерно спрямо фактическата и правна сложност на делото, като отчете и действително осъществената адвокатска защита. Инициираното от частния жалбоподател въззивно производство е приключило с потвърждаване на обжалваното първоинстанционно решение и с оглед правилото на чл.78, ал.3 ГПК правото на разноски за производство принадлежи на насрещната страна - ответникът „ЗД Бул Инс“ АД. Ответникът своевременно е поискал присъждане на разноски, съизмеряващи се със заплатеното на процесуалния му представител - адвокат възнаграждение в размер на 1 200 лв. без ДДС, като е представил и доказателства за заплащане на възнаграждението /в брой/. При тези обстоятелства въззивният съд е процедирал в съответствие с процесуалния закон като с решението си е присъдил на ответника надлежно претендираните и доказани разноски. В решението въззивният съд се е произнесъл по възражението на ищеца - сега частен жалбоподател, за прекомерност на адвокатското възнаграждение и е редуцирал същото на основание чл.78, ал.5 ГПК. Предвид установените по делото факти, релевантни за изхода на производството по чл.248 ГПК, съставът на ВКС намира за правилен извода на въззивния съд, че няма основание за изменение на въззивното решение в частта за разноските и за отричане на правото на ответника да получи реално извършените разноски за адвокатско възнаграждение в размера, определен след прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. Правилен е и изводът в обжалваното определение, че присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение не е обвързано с проверка от страна на съда за степента на процесуална активност на страната и по-точно на упълномощения от нея адвокат. Присъждането на разноските е обусловено от изхода на делото, от надлежното заявяване на претенцията за разноски и от доказване на реалното извършване на разноските. При изпълнение на посочените изисквания съдът не може да откаже да присъди разноски на страната, която има право да ги получи съгласно разпоредбите на чл.78 ГПК, аргументирайки се с недостатъчна процесуална активност на упълномощения за производството пред съответната инстанция адвокат. Поддържаната от частния жалбоподател теза, че ответникът няма право на разноски за адвокатско възнаграждение поради процесуално бездействие на упълномощения от него адвокат в производството пред въззивната инстанция, се опровергава от доказателствата по делото. От същите е видно, че упълномощеният от ответника адвокат е подал отговор на въззивната жалба, участвал е в двете открити съдебни заседания пред въззивната инстанция и е изразил становище от името на доверителя си по предмета на спора във въззивното производство. Погрешната констатация в мотивите на въззивния съд, че ответникът не е подал отговор на въззивната жалба, е без значение за основателността на претенцията за разноски. Действителният обем на осъществената в полза на ответника адвокатска защита е съобразен от въззивния съд при разглеждане на възражението по чл.78, ал.5 ГПК, поради което искането за изменение на въззивното решение с освобождаване на частния жалбоподател от отговорност за разноски, респ. с повторно намаляване на дължимите в полза на насрещната страна разноски, е неоснователно и правилно е оставено без уважение от въззивния съд. По изложените съображения обжалваното определение от 12.05.2021 г. по гр. д. № 5404/2019 г. на Апелативен съд - София следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,