Определение № 390 от 02.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 2018/2018 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. С. Н. против определение от 10.05.2018 г. по гр.д.№ 6284/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на същата страна – с качество на трето лице–помагач на ответника по спора, да й бъде върната внесената, при подаване на въззивната й жалба срещу първоинстанционното решение, държавна такса, предвид връщането й като просрочена от въззивната инстанция. Жалбоподателят намира, че съдът е следвало да съобрази обстоятелството, че първоинстанционният съд е дължал проверката за просрочие на въззивната жалба и ако би изпълнил задължението си и върнал същата своевременно, въззивно производство не би било образувано, респ. последващо прекратено. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Съгласно чл.73 ал.3 ГПК държавната такса се дължи при предявяване на искането за защита и съдействие от съда. Разпоредбите на ЗДТ и раздел ІІ-ри на Глава VІІІ ГПК не предпоставят дължимостта на дължавната такса в зависимост от изхода на спора, респ. от произнасянето по съществото на същия. Такава се дължи и при прекратяване на производството, независимо от основанието за това. В практиката на ВКС / цитирана в атакуваното определение, но също и определения по т.д.№ 1474/2017 г. на ІІ т.о., по ч.гр.д.№ 2601/2018 г. на ІІ г .о., т.д.№ 139/2018 г. на І т.о. ВКС и др., посочено и в мотивите на ТР № 5/12.07.2018 г. по т.д.№ 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС – т.10 / непротиворечиво и последователно се поддържа становището, че недължимо платена по смисъла на чл.4б ЗДТ е само таксата срещу която не е образувано производство, която е надвнесена – платена без основание по смисъла на чл.3 и чл.4а ЗДТ или за която страната е била освободена по предвидения за това ред, както правилно се е мотивирал въззивният съд. В случая не е налице нито една от посочените хипотези, поради което атакуваното определение следва да бъде потвърдено.В крайна сметка, правилната преценка за срока на въззивната жалба е бил във възможностите и на самата страна. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение