Решение № 6047 от 03.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11399/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по повод постъпила касационна жалба от В. Р. Д., депозирана чрез адв. Р. Миков, САК, насочена срещу решение № 31595/27.09.2025г., постановено по адм. дело № 5541/2025 г. по описа на Административен съд – София-град. Съдебният акт се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявения иск на касатора против Столична дирекция на вътрешните работи, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на отменена по съдебен ред Заповед за задържане на лице № 225зз-1373/17.11.2023 г., издадена от полицейски орган при ОСПС – СДВР, ведно със законната лихва върху уважения размер на главницата, считано от датата на отмяна на заповедта за задържане до окончателното изплащане на сумата. Като касационни основания в жалбата се релевират неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Бланкетно се сочи и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, без аргументи по това касационно основание. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд не е извършил правилна преценка на претърпените от Д. негативни емоции, безпомощност и унизено човешко достойнство, както и на здравните последствия и интензитета на вредите от незаконното задържане. Сочи се, че именно това е повлияло на неправилно определения от съда размер на присъденото обезщетение - в противоречие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Иска се от касационната инстанция да отмени решението в атакуваната му част и се уважи изцяло предявеният пред първата инстанция иск в размер на 4 000 лева. Претендират се направените разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - Столична дирекция на вътрешните работи, действащ чрез пълномощника си гл. юрисконсулт А. Алипиева, в писмено становище оспорва същата и излага съображения за правилност на решението на АССГ в атакуваната част. Претендира юрисконсултско възнаграждение и възразява срещу размера на исканото адвокатско такова от касатора. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Предлага съдът да остави в сила обжалваното решение на Административен съд - София-град. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – София - град е образувано по предявени от В. Р. Д. претенции за присъждане на обезщетение в размер на 4 000 лева за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в изживени страх, стрес, унижение, обърканост и несигурност, страдание, уронване на доброто му име и унизено човешко достойнство, ведно със законната лихва от датата на отмяна на заповедта за задържане до окончателното изплащане на сумата. Исковата му молба е свързана със издадена от полицейски орган при ОСПС - СДВР заповед за задържане на лице № 225зз-1373/17.11.2023 г., отменена с влязло в сила съдебно решение № 923/21.02.2024 г. постановено по н.а.х.д. № 16926/2023 г. по описа на Софийски районен съд. Съдът е събрал писмени и гласни доказателства, като са били разпитани като свидетели - адвокатът на ищеца към момента на задържането, и неговите родители. От техните показания ставало ясно, че Д. по време на задържането е преживял шок във връзка със задържането му, видимо изглеждал много зле, треперел. А след задържането станал по-затворен, неконтактен, асоциален, изпадал в депресии. Събирането на описаните доказателства е довело до изяснена фактическа обстановка според съда, който след обсъждане в съдебния си акт на пълната доказателствената съвкупност, ведно с доводите и възраженията на страните, е направил и своите правни изводи. Съдебният състав на АССГ е приел искът за допустим, като предявен срещу надлежен ответник – юридическото лице, в чиято структура е органът, издал незаконосъобразния административен акт, и че е изпълнено условието по чл. 204, ал. 1 АПК. Посочил е, че вредите се претендират от акт, издаден при упражняване на административна дейност – заповед за задържане, която е отменена по предвидения в закона ред с влязло в сила съдебно решение. В съдебното решение на Административен съд София-град са изложени подробни съображения, с които е мотивиран извода на съдебния състав за наличие на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Аргументирал се е, че незаконосъобразното ограничаване на правото на придвижване и престоят в полицейското управление, обективно водят до негативни последици върху емоционалното, психическо и физическо състояние на задържаното лице. Приел е още, че в периода на действие на отменената като незаконосъобразна заповед и за определен момент след това, вследствие на незаконното задържане, ищецът е преживял негативни емоции - чувство на безпокойство, притеснение, стрес, дискомфорт, тревожност. По същество, административният съд е преценил исковата претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за доказана по основание и частично основателна по размер – до присъдената от него сума в размер на 1 000 лева. За да определи тази сума като справедливо обезщетение е съобразил естеството и характера на причинените страдания, обективното състояние на ищеца, като произтичащо от неправомерното задържане, периодът, в който то е осъществено – около 7 часа. Решението в осъдителната му част не е обжалвано от Столична дирекция на вътрешните работи и е влязло в сила. Решението в отхвърлителната му част е валидно, допустимо и правилно. Не са налице релевираните касационни основания за отмяната му. При подробно и обективно изяснена фактическа обстановка, първоинстанционният съд правилно е издирил и приложил материалния закон, формирайки обосновани решаващи изводи, които се споделят от настоящия състав на Върховния административен съд и не следва да се повтарят. На основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК се прави препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Спорът, повдигнат пред касационната инстанция е досежно присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Касационният състав преценява като справедлив определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди следва да бъде адекватно на обема им, който се измерва чрез интензитета, периода през който са търпени вредите и обективното състояние на засегнатия. Тези обстоятелства са съобразени от първоинстанционния съд, като мотивите му се споделят от настоящата инстанция. Според нормата на чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Понесените във връзка със заповед за задържане на лице № 225зз-1373/17.11.2023 г., отменена с влязло в сила съдебно решение страдания водят на извод, че определеното обезщетение в размер на 1000 лева попада в критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Неоснователни са развитите в касационната жалба оплаквания за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и несъответно на преживените от В. Д. негативни чувства и емоции определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, спрямо обективните критерии за справедливост по смисъла на тази разпоредба. Причинените на Д. вреди от здравословен и психо-емоционален характер са определени в съответствие с конкретно установените по делото факти и при съобразяването на указаните в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд общи критерии. Настоящият състав на касационната инстанция не установява решаващият съд да е изложил субективни виждания при определяне размера на обезщетението за неимуществена обезвреда. Напротив, събраните и оценени от първоинстанционния съдебен състав доказателства, въз основа на които са изградени изводите му за фактите и обстоятелствата, правнорелевантни за конкретния спор, са обсъдени въз основа на комплексната им оценка. Отчетени са характерът на увреждането, видът и интензитетът на претърпените вреди, личността на ищеца, както и продължителността на периода, през който е имал негативни емоционални преживявания и техният характер. Установените посредством събраните по делото гласни доказателства страх и тревожност, безпокойство и притеснение у ищеца по първоинстанционното производство правилно са отчетени от първата инстанция съобразно всички останали доказателства. Съдът е съобразил и формираната практика на Европейския съд по правата на човека за подобни случаи, както и че ищецът носи доказателствената тежест относно понасянето на твърдените вреди и претендирания размер, като именно оценката на събраните в тази връзка доказателства го е мотивирала да приеме, че интензитетът на вредите, обуславящи обезвреда над сумата 1000 лева до претендираната такава от 4000 лева остава недоказан. По изложените съображения съдебното решение на Административен съд София - град, в оспорената част с която е отхвърлен искът на касатора против Столична дирекция на вътрешните работи, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди над 1000 лева до претендирания размер от 4000 лева като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на ответника за присъждане на направените по делото разноски. В полза на ответника - Столична дирекция на вътрешните работи следва да бъдат присъдени претендираните в касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл. 143, ал. 3 АПК, във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за правната помощ, определя в размер на 70 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение: