Решение № 1459 от 10.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11827/2025 г.

Производството е по чл.208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба, подадена от председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет /ДАБ при МС/, депозирана чрез процесуален представител срещу Решение № 35223 от 27.10.2025 г., постановено по адм. д. № 9487/2025 г. на Административен съд – София-град, с което е отменен отказа за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на Е. Н., гражданин на Афганистан с [ЛНЧ] в Решение № 4518 от 14.08.2025 г. на Председателя на ДАБ при МС, поради липса на предпоставките по чл.8 и чл.9 и на основание чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. С касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено при неправилна преценка на доказателствата по делото и несъответствие с приложимите материалноправни норми. Намира, че първоначално лицето е нямало намерение да подаде молба и да ползва закрилата на страната ни, тъй като не е направил това, когато е бил задържан. Изложените мотиви и факти по време на интервюто не представляват основание за получаване на статут, тъй като причините за напускане на страната на произход са от личен характер и спрямо заявителя не е било осъществявано преследване, поради което в конкретния случай не става въпрос за лице, нуждаещо се от международна закрила, а за „мигрант“, предвид категоричното му желание да се установи в Германия. В съдебно заседание касаторът се представлява от юрк. Кръстева, която поддържа жалбата. Иска се отмяна на първоинстанционното решение. Ответникът - Е. Н., гражданин на Афганистан, редовно призован, не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, Шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима – подадена в преклузивния срок, визиран в чл. 211 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна по следните съображения. С обжалваното решение е отменено по жалба на Е. Н., гражданин на Афганистан, Решение № 4518 от 14.08.2025 г. на Председателя на ДАБ, с което на основание на основание чл.75, ал.1, т.2 във връзка с чл.8 и чл.75, ал.1, т.4 във връзка с чл.9 от ЗУБ е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на оспорващия, и преписката е върната за ново разглеждане. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган и в изискуемата по закон форма, но не е извършена индивидуална преценка по отношение на заявителя. Приел е изводите и констатациите на административния орган за недостатъчни мотиви, които формират наличието на съществено процесуално нарушение. Приел е, че не е анализиран достатъчно личния фактор във връзка със семейството му. Във връзка с изложените опасения от преследване, не е преценено дали, след като лицето се завърне в държавата по произход,няма да бъде преследвано. Решението на административния съд е валидно и допустимо, но неправилно. От данните по делото се установява, че производството е образувано по молба с вх. № Вр-13-5221/01.12.2023 г. от Е. Н. от мъжки пол, роден на [дата]. в Афганистан, гр.Кундуз, гражданин на Афганистан, етническа принадлежност - [заличен текст], вероизповедание - [заличен текст], семейно положение - женен, [ЛНЧ]. След подаване молбата за предоставяне на международна закрила чуждият гражданин самоволно напуска лагера във Военна рампа на 08.12.2023 г. и заминава нелегално за Германия, поради което с Решение № 1287/12.01.2024 г. на заместник-председателя на ДАБ производството е прекратено. След като е върнат в Република България и настанен съгласно Решение за настаняване № 083/28.05.2025 г. в РПЦ - гр. София, отдел „ПМЗ - кв. Военна рампа” на 28.05.2025г. подава молба с peг. №УП-15706/28.05.2025 г. производството за предоставяне на международна закрила да бъде възобновено. В интервюто с peг. № УП-15706/28.05.2025г. лицето твърди, че през 2021г., е напуснал нелегално Афганистан, като заминал за Иран и след което заминал за Турция. От Турция влязъл в Република България, като споделя, че е желаел да влезе в Европа с крайна цел Германия. Заминал за Германия след пристигането си в Република България, защото семейството му било там. Твърди, че роднините му били военни, поради което имал проблеми с талибаните. Разказва, че баща му и негови роднини били военни и семейството му дали много жертви по време на войната и той лично е участвал във войната. Допълва, че талибаните съборили къщата на семейството, заради военното минало на баща му. Пояснява, че бил студент по право и политически науки. Сочи, че семейството и съпругата му са в Иран. Изложеното обосновава извод, че в процесния случай не се касае за лице, нуждаещо се от международна закрила, а за мигрант, напуснал държавата си по произход в търсене на по – добри условия за живот и реализация. Необоснован е изводът на съда, че от страна на административния орган не е са обсъдени всички факти и обстоятелства, свързани с личното положение на лицето спрямо държавата му на произход и изложената бежанска история. Съгласно чл.8, ал.1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.4 ЗУБ под понятието „преследване“ следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. В конкретната лична история не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл.8 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Не са изтъкнати обстоятелства, от които да се заключи, че спрямо него са налице основателни опасения от преследване на база религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. Посоченият от съда неизяснен въпрос относно доказателства във връзка с длъжността на бащата на заявителя, заемащ длъжност във връзка със сигурността, не е относим към положението на лицето, доколкото не твърди той да е имал такова качество. Молителят посочва, че не е имал проблеми на религиозна и етническа основа. Не е бил осъждан и не е политически ангажиран. В същото време лицето на въпроса защо е напуснал посочва, че семейството му е в Германия, а като причина за напускане на Афганистан посочва, че цялото му семейство е в Иран, включително съпругата му. Тези факти са дали основание на административния орган да разгледа бежанската история на лицето в светлината на чл.75, ал.2 ЗУБ, като правилно е направил извод, че в случая се касае за мигрант, а не за лице, нуждаещо се от международна закрила. Не са налице и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по чл.9 ЗУБ. Липсват данни и твърдения Е. Н. да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл.9, ал.1, т.1 и т.2 от ЗУБ. По отношение на хипотезата на чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ от административния орган е извършен анализ на предоставената бежанска история и актуална информация относно Афганистан с оглед Решение от 17 февруари 2009 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-465/07. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, буква в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, буква в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Не се установяват данни понастоящем конфликтът в Афганистан да е на нива, обосноваващи извод за съществуване на реален риск за лицето от понасяне на тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе –решение от 30 януари 2014 г. по Дело C-285/12, СЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл.15, буква в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС, решение от 17 февруари 2009 г., Дело C-465/07). Във връзка с така установената обществено-политическа и икономическа обстановка в страната по произход, настоящият съдебен състав съобрази и представената в касационното производство Справка относно Афганистан с вх. № МД-02-27/27.01.2026 г. От представените справки за обстановката в Афганистан – както в административното, така и в настоящото съдебно производство е видно, че „културата на отмъщението“ не е предизвикана от настоящата власт и не е политика на правителството, а първостепенни приоритети за талибаните са лоялността на хората към настоящият момент, без значение каква е била предишната им ориентация, поради което се поощрява присъединяването към редиците на талибаните на бивши служители от Афганистанската армия. Доколкото личната бежанска история на лицето се характеризира с липса на каквито и да били основателни опасения от тежки посегателства, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му, но такъв не е установен по делото. С оглед изложеното, като е отменил решението на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет и е върнал преписката за ново произнасяне, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови отхвърляне жалбата на лицето срещу административния акт. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 и чл.222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение,