Определение № 60443 от 08.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1032/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца ЗК „Лев Инс“ АД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд. Ответникът С. Т. не изразява становище. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск по чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 1 КЗ (отм.), въззивният съд е приел, че не е налице основна предпоставка за основателност на иска, а именно ответникът да е приел наследството на виновно причинилия при условията на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) произшествието свой наследодател. Приел е по-нататък, че първоинстанционният съд по реда на чл. 51, ал. 1 от ЗН е определил на ответника срок за приемане на наследството, в рамките на който срок не са предприети каквито и да било действия по приемане. Изложил е и допълнителни съображения по приложението на чл. 61 ЗН предвид малолетието на ответника и необходимостта по тази причина приемането на наследството да бъде извършено по опис. Допускане на касационно обжалване се обосновава с въпросите 1) при предявен регресен иск срещу малолетен наследник и в случай че наследството не е прието по опис въпреки дадения от съда срок за това, малолетният губи ли наследствените си права и налице ли са предпоставки за ангажиране на регресната му отговорност в качеството му на наследник на делинквента и 2) когато с цел да се защитят правата на малолетния, който не придобива права, а само задължения от наследствената маса на делинквента, съществува ли пречка недееспособният да се откаже от наследството в процедура по чл 130, ал. 3 от СК. Поддържат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 1032/2020 г., стр. 2/2 Касационно обжалване не следва да се допуска. Поставените от жалбоподателя въпроси не отговарят на общото изискване по чл 280, ал. 1 ГПК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Решаващото съображение, върху което въззивният съд е основал крайния си извод за неоснователност на иска, е липсата на приемане на наследството. С оглед на това първият от поставените въпроси, доколкото се отнася до последиците от изтичането на срока по чл. 51, ал. 1 ЗН, а именно дали с изтичането на този срок малолетният губи правото да приеме наследството или не, е ирелевантен за спора, тъй като без значение дали малолетният ответник е изгубил или не правото да приеме наследството не е налице приемане като основна предпоставка за ангажиране отговорността на наследника за задълженията на наследодателя. Освен това по този въпрос не е налице и специалната предпоставка по чл. 280 ал., ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото посочената от жалбоподателя практика на ВКС се отнася до случаи, съществено различаващи се от настоящия. Така по т. д. № 1632/2016 г. въззивното решение е отменено по причина, че първоинстанционният и въззивният съд не са определили срок по чл. 51, ал. 1 ЗН. По гр. д. № 871/2016 г. е разгледан случай на мълчаливо приемане на наследството от малолетния ответник, като изрично е посочено, че за отговорността на наследника значение има дали е приел или е наследството или се отказал от него (което именно е и същественият в настоящото производство въпрос), а самият опис е от значение за обема на отговорността на малолетния, при което такъв може да бъде извършен и след изтичането на срока по чл. 61, ал. 1 от ЗН. В същия смисъл е и решението по т. д. № 1057/2011 г. Вторият въпрос дали нормата на чл. 130, ал. 3 СК е пречка недееспособния да се откаже от наследство също е напълно неотносим към правните изводи на въззивния съд, доколкото в настоящото производство отказ не е налице, поради което въпросът за предпоставките за извършване на такъв отказ и за неговото правно действие от гледна точка на нормата по чл. 130, ал. 3 СК е без значение за делото. С тези мотиви съдът