Определение № 718 от 14.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 878/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] срещу решение №372 от 24.09.2014 г. по в.т.д.№416/2014 г. на ОС Враца. С обжалваното решение е потвърдено решение №142 от 04.03.2014 г. по гр.д.№2532/2013 г. на РС Враца, с което ЗК [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 12 687 лв. главница, представляваща застрахователно обезщетение по сключен между страните застрахователен договор, сумата от 3 896.56 лв., лихва за забава за периода 26.06.2010 г. – 24.06.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 24.06.2013 г. до окончателното изплащане и направените по делото разноски. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Излагат се съображения, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че застрахователят последователно е поддържал тезата, че ще носи риска и полицата ще има застрахователно покритие, след изпълнение от страна на застрахования на посочените в договора изисквания за обезопасяване на МПС с допълнителна алармена система, с налична светлинна и звукова сигнализация – т.18, вр. т.18.2 от ОУ. Поддържа се, че съобразно т.27, вр. т.27.5 от ОУ, застрахователят не дължи плащане при необезопасяването на превозното средство съгласно изискванията, като с оглед обстоятелството, че застрахованият не е изпълнил това си задължение, а ОУ са приети от него с подписването на договора, отказът да се изплати обезщетение е в съответствие с нормата на чл.211, ал.2 от КЗ, предвид наличието на съществено накърняване на интереса на застрахователя. В този смисъл се сочи, че разпоредбата на т.18.2 от ОУ е валидна и относима, а възприето от въззивния съд обратно становище – неправилно, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице, поради произнасянето на въззивния съд по следния въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: при съобразяване разпоредбите на чл.298, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2 от ТЗ, съдът има ли право да прогласи клауза от застрахователния договор, установяваща задължение на застрахованото лице – търговец, за неравноправна, след като при сключване на договора, застрахованият търговец е удостоверил писмено /с подпис/, че е получил общите условия на застрахователя и декларира, че е запознат с тях и не ги оспорва. Ответникът по касация [фирма] не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено наличие на противоправно отнемане на МПС, за което имущество между страните е сключен застрахователен договор - застраховка Каско. По отношение на спорния по делото въпрос за приложение на разпоредбите на т.18.2, вр. т.27.5 от ОУ и уредената в същите недължимост на застрахователно обезщетение при необезопасяване на МПС, съгласно изискванията на застрахователя, съдът е изложил съображения, че в т.18.3 от ОУ е уредено право на застрахователят да прецени дали да се монтира допълнителна алармена система по отношение на МПС на стойност над 15 000 лв. /каквото е процесното/, в който случай застрахователят следва да издаде възлагателно писмо до посочен от него сервиз или фирма, а стойността на разходите за обезопасяване е изцяло за негова сметка. Предвид изложеното и тъй като неупражняването на едно право не може да се тълкува във вреда на насрещната страна, съдът е достигнал до извод за неотносимост на разпоредбите на т.27.5 и т.18 от ОУ към процесния случай, още повече, че след като е подписал застрахователната полица и е приел плащането на премии, застрахователят е приел и задължението да покрие всички рискове, в това число и пълна загуба на МПС в резултат на противозаконното му отнемане. Изложил е допълнителни съображения за нищожност на разпоредбата на т.18.2 от ОУ, поради противоречието й с националното законодателство и с Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство със З.. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне. Както бе посочено, в обжалваното решение е прието, че разпоредбата на т.18.2 от ОУ е неотносима в случая, предвид неупражняване от застрахователя на правото му по т.18.3 от ОУ, като изводът за основателност на исковете е направен и с оглед подписването на полицата от застрахователя и приемането на плащането на премиите. В този смисъл възприетата от въззивния съд нищожност на т.18.2 от ОУ представлява евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формирания извод за неприложимост на клаузата, респективно за основателност на исковете, но отговорът на въпроса неравноправна ли е или не разпоредбата от ОУ, не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото. Предвид изложеното касационно обжалване не следва да бъде допуснато, поради което и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,