Определение № 111 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 906/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. К. и Д. Д. К., представлявани от адв. М. А., срещу решение № 150 от 20.12.2019г. по т.д. № 298/2019г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 32 от 24.04.2019г. по т.д. № 523/2015г. на Окръжен съд – Бургас в частта, в която е прието за установено по отношение на ответника Н. С. К., че в качеството му на солидарен длъжник дължи /солидарно с „К.” ЕООД/ на ищеца сумата от 198525.24 лева - изискуема главница; сумата от 135.03 лева - изискуема редовна лихва за периода от 05.12.2013 година до 05.01.2014 година, включително; сумата от 30601.93 лева - изискуема наказателна лихва за периода от 15.01.2014 година до 07.04.2015 година, включително; сумата от 24683.81 лева - изискуема лихва, дължима и неплатена на 15.01.2014 година; сумата от 3948.64 лева - изискуема лихва, дължима и неплатена на 15.01.2014 година; сумата от 195 лева - разноски за застрахователна премия по застрахователна полица ЗП № 00200100016714 от 24.07.2014 година на ЗД „Евроинс“ АД, платена от ищеца на 30.07.2014 година; сумата от 25 лева - разноски за подновяване на вписване № 2009062301007 на договор за особен залог в ЦPОЗ, платена от ищеца на 03.06.2014 година, които вземания произтичат от договор за овърдрафт от 17.07.2008 година, изменен и допълнен с последващи анекс №1 от 30.05.2009 година, анекс №2 от 27.07.2009 година, анекс №3 от 25.03.2010 година, анекс №4 от 30.04.2010 година, анекс №5 от 29.11.2010 година, анекс №6 от 14.01.2011 година, анекс №7 от 29.04.2011 година, анекс №8 от 26.07.2011 година, анекс №9 от 30.09.2011 година, анекс №10 от 31.10.2011 година, анекс №11 от 12.12.2011 година, анекс №12 от 29.06.2012 година, анекс №13 от 30.08.2012 година, анекс №14 от 21.12.2012 година и анекс №15 от 24.09.2013 година, ведно със законната лихва върху главницата в размер на 198525.24 лева от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК в деловодството на Бургаския районен съд - 08.04.2015 година до нейното окончателно изплащане. Касаторите излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не се е произнесъл изобщо по искането за отправяне на преюдициално запитване по посочените във въззивната жалба въпроси. Излагат съображения за неправилност на извода, че вземанията на банката се били установени в посочените в исковата молба основание и размери, като сочат, че процесният кредит- овърдрафт е бил многократно погасен и погасяван през неговото времетраене и до момента, но с оглед неравноправните клаузи в него и в анексите към него и с оглед нелоялната търговска практика, извършвана от банката, тя неправомерно служебно е погасявала от „авоарите” по него други кредити на кредитополучателя и солидарния длъжник към същата банка и не е дала никога възможност процесният заем да се погаси, въпреки че длъжниците са превеждали обща сума за погасяването му, многократно превишаваща максималния му размер. Оспорва извода на въззивния съд, че не следва да се разглеждат възраженията на касатора Д. К. – трето лице-помагач, за неравноправност на клаузи от договора за кредит, защото те осъществявали личната ѝ защита спрямо кредитора, което било недопустимо, тъй като искът по чл.422 ГПК не бил насочен срещу нея. Оспорват и извода на въззивния съд, че обжалваното първоинстанционно решение било влязло в сила по отношение на „К.” ЕООД и имало сила на пресъдено нещо спрямо тази страна, както и спрямо ипотекарния длъжник Д. К., на основание чл.223 ГПК, като сочат, че с уточняващата молба към въззивната жалба са уточнили, че обжалват решението само в частта, уважаваща установителния иск по чл.422 ГПК, т.е. става ясно, че решението е обжалвано с въззивна жалба в цялата негова част, уважаваща установителната искова претенция на ищеца по отношение и на двамата ответници, включително и в частта, уважаваща тази претенция по отношение на „К.” ЕООД, противно на неправилните изводи на въззивния съд. Обосновават подробно възражението си за осъществявана от банката нелоялна практика в нарушение на Директива 2005/29/ЕО на ЕП и на Съвета относно нелоялни търговски практики от страна на търговците към потребителите и изхождащата от това преценка за неравпоправен характер на договорните клаузи, на които банката се позовава. Сочат, че двете съдебни инстанции са допуснали нарушение на процесуалните правила, като не са се произнесли по направените в хода на делото възражения за допуснато от страна на банката нарушение на забраната за нелоялни търговски практики. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като формулират материалноправни и процесуалноправни въпроси. Ответникът „Райфайзенбанк (България)” ЕАД оспорва касационната жалба. Излага възражение за недопустимост на касационната жалба на третото лице-помагач Д. К., като счита, че жалбата е подадена при отпаднал правен интерес с оглед липсата на подадена както въззивна, така и касационна жалба от кредитополучателя „К.” ЕООД в частта на решението /на първоинстанционния съд и потвърдителното решение на въззивния съд/, в която искът на банката по чл.422 ГПК е уважен. Счита, че след като въззивното решение е влязло в сила спрямо кредитополучателя „К.” ЕООД, то ипотекарният длъжник Д. К., която е учледила ипотека както за дълга на това дружество, така и за този на съдлъжника Н. К., следва да търпи принудително изпълнение срещу ипотекираното имущество за удовлетворяване на вземането на банката по образуваното изпълнително дело, дори и само за събиране на вземането по стабилизираната заповед за изпълнение срещу дружеството. Поддържа още, че към момента банката е получила от съдебния изпълнител сумите от продажбата на ипотекираното от касаторите К. имущество, обезпечаващо процесния договор за овърдрафт. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че производството пред него е по въззивна жалба на Н. С. К. и Д. Д. К. срещу първоинстанционното решение, с което е уважена спрямо тях претенцията на ищеца по чл.422 ГПК. В мотивите си е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е установено вземането на Банката спрямо длъжника- кредитополучател „К.“ ЕООД-гр. Бургас за претендираните по делото главница, лихви, разноски, такси и др., произтичащи от сключения между тях договор за овърдрафт от 17.07.08г. с кредитен лимит от 200 000лв. С оглед това е намерил, че след като вземането на ищеца спрямо главния длъжник /дружеството- кредитополучател/ е установено по основание и размер, то би следвало да се счете за установено и спрямо солидарно отговорния за същия дълг (в пълния му размер) съдлъжник Н. К., освен ако в рамките на настоящото производство той не се защити с обосновано оплакване за неправилност на изводите на първата инстанция по въведените против вземането на кредитора общи за всички солидарни длъжници правозащитни възражения или по личните му такива ( арг. от чл.122, ал.3 и чл.127, ал.3 от ЗЗД). Настоящият състав констатира, че в касационната жалба се съдържа твърдение за неправилност на извода на въззивния съд, че първоинстанционното решение било влязло в сила по отношение на „К.” ЕООД, като се излага и твърдение, че с уточняващата молба към въззивната жалба касаторите са уточнили, че обжалват решението само в частта, уважаваща установителния иск по чл.422 ГПК, т.е. става ясно, че решението е обжалвано с въззивна жалба в цялата негова част, уважаваща установителната искова претенция на ищеца по отношение и на двамата ответници, включително и в частта, уважаваща тази претенция по отношение на „К.” ЕООД. Следователно по същество се излага твърдение за липса на произнасяне по част от подадената въззивна жалба – срещу първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният против „К.” ЕООД иск по чл.422 ГПК. Извод, че такова произнасяне по въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в посочената част липсва, следва от мотивите на въззивното решение, в което е прието, че въззивното производство е образувано по въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът по чл.422 ГПК по отношение на въззивниците К., като са изложени и съображения, че в останалата му част /вкл. в частта по иска по чл.422 ГПК против „К.” ЕООД/ решението е влязло в сила като необжалвано. Поради това настоящият състав намира, че делото следва да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по съдържащото се в касационната жалба твърдение за непълнота на въззивното решение и инкорпорираното в нея искане за допълване, като бъде постановено допълнително решение по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта му по иска по чл.422 ГПК против ответника „К.” ЕООД или искането за допълване на въззивното решение бъде оставено без уважение. След произнасяне на въззивния съд делото следва да бъде изпратено на настоящия състав за произнасяне по подадената касационна жалба. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,